My lovely Mafiot

26

Претърсвах последната възможна стая в къщата, за която знаех. Още рано сутринта започнах да обикалям и да ровя из празните стаи, търсейки....нещо. Нещо, принадлежало някога на някой. Някой конкретен. Не знаех какво точно търсех, но знаех на кого трябваше да е било. И точно затова беше толкова трудно.

В стаите почти нямаше вещи, което всъщност улесняваше нещата някак си. И най-хубавото беше, че имах разрешение да го правя под претекст, че търся нещо за себе си. Нищо подозрително.

Само, че иззобщо не се доближавах до целта си. Минах всички възможни стаи и нищо. Нямаше нищо. Възможно ли беше да са изхвърлили всичко? Няма как да е нямало нейни вещи, все пак е живяла тук дълго време. Къде бяха отишли тогава?

Вече бях отчаяна. Нямаше нищо. Слязох в кухнята само, за да я намеря празна. Нямаше никой, затова си позвалих да седна на един от столовете на масата в единия край. Замислих се. Опитвах се да си представя как някога тя е била тук и е готвила само, за да зарадва малкото си момче, да го посрещне когато той дойде, да го плегърне,когато той дойде при нея разплакан....и тогава ми просветна.

Нямаше как тя да е живяла в някоя от стаите горе, Джънгкук каза, че е била домашна помощница, което значеше, че няма как баща му да е позволил това. Тя е живяла накъде тук долу...като плислуга.

Започнах да се оглеждам наоколо, но нямаше почти нищо което да изглежда...и почти я пропуснах. Бялата врата, сливаща се почти невидимо със стената точно в единия ъгъл. Станах бързо и отидох пред нея прекалено развълнувана, за да помисля.

Отворих вратата без никакви плоблеми, но определено не се оказа това,което очаквах. Беше просто килер. Пълен с най-различни неща. Разочаровах се. Мисйлта това да се окаже някоя скрита стая сега беше прекалено налудничева, за да е истина.

Обърнах се, за да изляза и се спънах в нещо, което издрънча. Поглендах надолу и видях, че всъщност съм се спънала в кашон, скрит малко под един стол до мен. Беше се беше се отворил, може би защото вече беше доста стар.

Щях просто да го подмина, докато не видях нещо подаващо се под кошона. Наведох се и изместих леко кашона, за са видя какво има под него.

Извиках от щастие. Не можех да повярвам, че наистина намерих нещо. В ръцете си държах стара леко прегъната през средата снимка на красива и усмихната жена, а до нея в прегръдка стои малко усмихнато момченце.

Веднага познах кои са. Нямаше нужда дори да се замислям. Джънгкук приличаше толкова много на нея сега, когато е порастнал. Радвах се, че прилича изцяло на нея, а не на баща си.

На снимката Лия имаше красиво лице с още по-красива усмивка. Косата й беше нежно спусната по раменете. Ръцете й бяха стиснали малкото й момченце, обгръщайки го с любовта си. На снимката имаше истинско щастие.

Пригладих снимката с пръсти и се изправих. Бях развълнувана. Исках да намеря Джънгкук колкото се може по-скоро, за да му я покажа. Имах чувството, че дам ли му снимката, щях да му дам нещо много важно и голямо.

Частичка от нея. Възможност да си спомни лицето й, да си спомни колко много любов му е давала тя.

Тръгнах из къщата, търсейки Джънгкук. Нямаше го в кабинета му, почуках и на стаята му, но не беше и там. Започнах да обикалям и да го търся. Минах и през градината, коята беше пуста и точно щях да се обърна и да си тръгна когато чух гласове, идващи някъде от страни.

Поех по посока на гласовете покрай редицата розови храсти, докато не излязох някак си пред къщата. Там стоеше Джънгкук с гръб кэм нин. Джей Хоуп и Техьонг стояха от двете му страни, а срещу него стоеше мъж с прошарена коса и му говореше нещо. Зад него имаше още двама, стоейки някак враджебно и гледайки към Джънгкук.

Нещо не беше наред. И аз определено не трябваше да съм тук. Камъните под краката ми хруштяха и точно щях да се обърна и да се скрия преди да ме забележат, но вече беше късно.

- Джънгкук, не знаех, че си имаш компания!- чух противен гърлен глас зад себе си, който ме накара да изтръпна.
Обърнах се бавно само, за да видя как Джънгкук поглежда назад и очите му застиват върху мен.

Веднага видях промяната. Очите му се присвиха, гледайки ме. Бяха станали свирепи и безмилостни. Лицето му също се беше променило. С няколко бързи крачки, Джънгкук стигна до мен и ме хвана рязко за ръката дърпайки ме към себе си.

- Какво правиш тук? Влизай вътре веднага!- гласът му беше опасно тих и студен. Ръката му стискаше китката ми силно.

Страхът ме завладя. Отново виждах онзи свиреп и страшен Джънгкук. Той отново се беше превърнал в онова което не познавам.

- А-аз те търсех...

- Казах влизай вътре!- натискът около ръката ми разко изчезна, с което бях избутана няколко крачки назад.

Върнах се обратно в къщата. Сърцето ми биеше като лудо. Той защо беше такъв? Кой беше онзи човек с него? Заради него ли беше толкова ядосан?

Нямах много време да мисля, чувайки бързите стъпки приближаващи се към мен. Веднага след това Джънгкук се появи пред мен. Лицето му беше изкривено от гняв, дишаше тежко, а очите му просто чакаха да ме погълнат...