My lovely Mafiot

14

Дните минаваха мъчително бавно. Затворена между четири стени сама със себе си и демоните си. Отново бях пленница за постоянно. 

След деня на нападението и опита ми за бягство той ме заключи отново тук. Не бях напускала стаята от тогава. А това беше отдавна. Отдавна бях изгубила представа за времето. Имаше само ден и нощ. Светлина и тъмнина. Празнота и тишина. 

Никой не идваше при мен, освен момчето, което ми носеше храна. Не беше Техьонг, а друг Джей Хоуп доколкото разбрах. Той не говореше, влизаше оставяше храната и излизаше. След време идваше да вземе недокоснатия от мен поднос, поглеждаше ме някак замислено и отновоизлизаше. Явно той беше заменил Техьонг за мой пазач. 

Той не беше идвал от онзи ден. Предпочитах да си остане така. Исках никога повече да не прекрачва прага на тази стая. Всяка частичка то нещо, което бях чувствала към него се изпари, оставяйки само омразата.

Всъщност почти спрях да чувствам дори и нея. По-скоро вътре в мен нямаше останало нищо. Само една празна обвивка, имитация на човек. Празно съществуване.

Единственото същество, с което имах досег беше малкото птиче. Но то сякаш също беше повредено като мен. Не бях чувала гласът му. То спря да пее точно както аз се отказах от живота. Двамата живеехме всеки в собствения си затвор. Аз тук, а то там. Чувствах се точно като него. 

Чувствах тялото си много тежко. Движенията често ми причиняваха болка, затова прекарвах повечето време в леглото. Усещах как силите се изнизваха от него, оставяйки ме малко по малко. Но бях спокойна. Това не ме притесняваше напротив, носеше ми спокойствие, че скоро всичко ще свърши и краят ще настъпи. 

Отказвах храната, която ми се носеше. Пиех вода от време на време и слагах по два три залъка в устата си когато усещах, че ми прилошаваше. Но не повече. Не защото упорствах, а просто защото нямах нужда. Нямах нужда от живот тук. От постоянната самота и болка. От него. Нямах нужда от нищо. Просто чаках. 

Чу се звука от отключване следван от отварянето на вратата. Джей Хоуп пристъпи напред, носейки поднос. Защо въобще си правеше труда? 

- Днес храната изглежда наистина добре. Защо не хапнеш малко?

Почти не бях чувала гласа му. Звучеше неестествено весел и малко дрезгав. Странен. Също като него. Той също носеше черни дрехи като останалите. Косата му беше червена, а лицето му сякаш изразяваше всяка една емоция, преминаваща през него. Още един човек, който незнайно за мен беше тук.