My lovely Mafiot

9

Извървяхме пътя към стаята в мълчание. Този път обаче не отделих внимание на къщата. Очите ми следяха всяка една крачка, която правеха краката ми. Ляв, десен, ляв, десен...
Мислите ми се въртяха все още около случката от преди малко. Колкото и безстрашна да се чувствах тогава, сега се тресях от нерви. Не знаех на какво беше спасобен този човек. А аз разярих звяра.

Усещайки, че Техьонг спря да се движи накара и мен да спра, забелязвайки че сме спрели пред бяла врата. Явно се бяхме върнали до стаята. Отвори вратата, правейки ми знак с ръка да вляза. Пристъпих навътре и се обърнах към него. Техьонг стоеше извън стаята, но ме гледаше някак странно. Не искаше да влезе вътре, но сякаш имаше нещо друго.

- Знам,че сега не е моментът, но защо просто не се опиташ да слушаш това, което ти казва? Просто за твое добро. Той не се отнася толкова зле с теб...

- Не мога да повярвам...първо той, а сега и ти? Все пак ти е шеф, нали? Трябва да го защитиш.

- Не го правя, защото ми е шеф, а защото го познавам. Той не е толкова лош, за колкото го мислиш. Ще се убедиш когато го опознаеш.

- Не искам да го опознавам! Защо не го разберете ти и шефа ти?! Искам да се махна от тук, не да му правя компания! Защо ти обяснявам, ти си същия като него след като си тук?!.

- Тук съм, защото съм му задължен.

- Правиш това защото си му длъжник?

- Не само за това. Всъщност дори да не бях, пак щях да съм тук. Познавам го от много дълго време. Той ми помогна в момент, когато имах най-голяма нужда от помощ и не поиска нищо в замяна. Аз сам реших да остана. Затова се чувствам като задължен. Не си тук, за да ти стори нещо зло.

- Не бих повярвала на това, нали се досещаш..

- Да си тук, в момента е най-правилното нещо. Опитай се да видиш отвъд гнева си. Виж как се отнася към теб, как се опитва да стигне до теб лека по лека. Нищо не е такова, каквото изглежда. Само това ще ти кажа.

- Чакай какво...- но преди да довърша той вече буше излязъл.

Какво беше всичко тава? "Нищо не е такова, каквото изглежда." Какво значеше това?
Имаше ли въобще някой, който да отговори на въпросите ми?

Не мина много време, когато Техьонг отново се показа през вратата, носейки увит в салфетка сандвич и сок.

- Това успях да намеря. Изяж го.
Без да се замислям много ги взех от ръцет му. Отхапах голяма хапка от сандвича. Опитвах се да дъвча бавно, въпреки свирепия глад, който усещах.
И точно в този момент една мисъл се закова в съзнанието ми.

Присъствам в живота ти много отдавна. Но ти си благоволила да го забравиш.

Възможно ли беше да съм виждала или дори познавала този човек?
Как е присъствал в живота ми преди? Нима бих забравила човек като него?
Имаше ли изобщо нещо, което знаех?

Бяха изминали няколко дни от случката в столовата. Няколко дни, през които не бях излизала от белият си затвор. Получавах храна от Техьонг, който вече не говореше. Влизаше, оставяше подноса и излизаше веднага. Не идваше повече до следващото хранене. Той също не беше идвал повече. Сякаш беше изчезнал.

Само, че моите въпроси така и не изчезнаха. Напротив станаха още повече, а тишината още по-смазваща.

Стаята буквално се бе превърнала в собствения ми затвор. Никой освен Техьонг не влизаше. Вратата продължаваше да бъде заключена. Единствената цветна картина, която виждах, гледах през прозореца. Виждах изгрева и залеза всеки ден. Как деня и нощта се редуват, пресъздавайки различни картини.

Не знам колко време беше минало. Седмица, може би две. Знаех само, че докато аз избледнявах тук, светът навън продължаваше да си съществува и едва ли някой щеше да се сети, че мен ме няма там.
Аз бях тук, затворена като птичка. Осъдена незнайно от кого на живот лишен от свобода.

Спомних си за баба. Тя винаги казваше, че птиците са най-изящните същества с изключително свободен дух. Можеш да им се наслаждаваш, гледайки ги как летят или пеят красивите си песни. Но опиташ ли се да ги хванеш и опитомиш в клетка, те ще умрът, защото са отнели духът им. А аз се чувствах точно като тях. Хваната в плен, прикована към свят, в който не можеше да оцелее.