My lovely Mafiot

21

Кабинетът на Джънгкук беше  огромен и обзаведен с масивни мебели. Голямо бюро заемаше централно място в него. Пред него имаше ниска маса, заобиколена от два стола. 

На срещуположната страна се простираше голям диван, заемащ почти цялата дължина на стената. Имаше още няколко допълнителни шкафа, разпръснати по различните ъгли. 

Стените обаче бяха голи. На места се виждаха леки следи от картини, които някога са се намирали там. Сега обаче ги нямаше, а следите от тях приличаха на дупки от миналото. 

На стената зад бюрото имаше множество рафтове, отрупани с всевъзможи неща. Там бяха колекцията от пожарникарски камиончета, прилежо наредени едно до друго. Имаше толкова много книги, че очите ми не можеха да обходят всичките. И още много дребни неща. 

Светлината влизаше през огромни прозорци, почти по цялата стена, закрити от тъмночервени дъллги завеси, които придаваха на помещението тежка и задушлива атмосфера. 

Джънгкук стоеше облегнат на бюрото си с ръце скрити в панталоните. Гледаше ме все така мълчаливо и чакаше, докато аз все още оглеждах. Продължавах да се възхищавам на тоновете книги пред мен, сякаи бяха най-голямото чудо на света. 

- Всичките ли си прочел?- попитах, докато продължавах да ги зяпам. 

- Всяка една. Някой прочетох още докато бях малък.

Не бях усетила кога съм започнала да се приближавам към рафтовете, нито кога Джънгкук се беше обърнал към мен. Опомних се чак когато ръката ми докосна гладката повърхност на една от книгите и бързо отдръпнах ръката си, обръщайки се назад към него.

- Искаш ли да си избереш някоя?- гласът му беше тих и спокоен, все едно до сега не беше крещял като луд.

- Наистина ли? 

- Да. Можеш да вземеш колкото поискаш!- усмихваше се леко, докато говареше. 

- Може ли да започна първо с една?

- Разбира се. Не е нужно да искаш разрешение. Можеш да идваш когато поискаш. 

Гледах го и не проумявах. Къде отиде онзи гневен и страшен човек? Онзи който крещеше и заплашваше със сила! Защото в момента не виждах нито една прилика между него и този Джънгкук, който в момента стоеше пред мен. Дори външно не си приличаха. Онзи Джънгкук не само се държеше, но и приличаше  на чудовище, докато този Джънгкук тук беше като най-нормален човек....

Не проумявах как можеше да се трансформира така. Как аз се промених така. Хващах се да мисля толкова често за него, че бях започнала да се плаша от себе си. 

Прокарах погледът си по редиците от заглавия, докато не си избрах едно. Взех книгата с ръка и се обърнах към него, показвайки му я. Той само кимна и ми се усмихна, показвайки ми безмълвното си съгласие. 

А аз не спирах да се усмихвам. Да държа книгата в ръцете си ми приличаше все едно държа врата към света. Все едно отново започвах да виждам и усещам светлината от тъмната дупка, в която бях пропаднала.

- За какво се беше ядосал? 

- Какво?- попита ме, гледайки  странно и мигайки насреща ми. 

- Когато дойдох викаше. Какво те ядоса толкова?- а аз не разбирах защо да му се невиди, му задавах тези въпроси..

- Аз...забравих..- продължаваше да мига и да ме гледа, а вратът му беше започнал странно да почервенява. 

- Забрави?

- Ами ти..влезе и аз...забравих..

Пред мен сякаш стоеше не голям мъж, а един засрамен тинейджър, който чоплеше ноктите си, прекалено засрамен и изчервен, за да ме погледне. 

Сега беше мой ред да стоя и да мигам пред него, докато той се почеса нервно по врата. Боже, приличахме на двойка гимназисти! 

- Тази е хубава, ще ти хареса ако...

- Искаш ли да се поразходиш с мен?- прекъснах го, преди да е успал да довърши изречението си. 

За бога, Сана! Какви ги вършиш днес? Чуваш ли се изобщо? 

От къде се беше появило това ново и смело Аз? Изстрелвах думите преди да съм имала възможност да ги осмисля. 
А той? Червеше се като малко момче. 

Сякаш сега ролите ни бяха разменени. Той бягаше от мен, а аз го преследвах. Мислех за него, търсех вниманието му, търсех очите му. А дори не го осъзнавах. 

Някак подсъзнателно желаех той да е около мен, да не отделя вниманието си около мен, но все още не го бях осъзнала както трябва.

В главата ми отново беше пълна каша, която ме главозамайваше от неспирните си въпроси. Все още не знаех как да се справя с тях или със себе си. Знаех само, че исках някаква промяна и трябваше сама да се погрижа за нея.