My lovely Mafiot

17

Беше късно вечерта, стаята беше потънала в сумрак, разсейван от леката светлина на малката нощна лампа то другата страна на леглото. 

Не можех да заспя, колкото и да исках. Очите ми просто отказваха да стоят затворени. В главата ми беше пълна каша. Всичко което чух от Джънгкук, предизвика една голяма каша, която щеше да ме подлуди. 

Думите му една по една се въртяха в главата ми, опитвайки се да ги разбера. Да разбера него. Но всъщност не можех. Той беше...толкова различен на моменти. Крещеше, заплашваше, показваше жестокостта и лудостта си. И в същото време трепереше над мен и се молеше за поне малко разбиране, за малко внимание. 

Точно това ме объркваше. Вместо да крещя и да бягам от него, някаква невидима сила сякаш ме дърпаше към него. Мафиот? Да. Защо тогава тази му страна която той малко по малко разкриваше пред мен, не ме караше да бягам?

И още по-обърканото беше, че продължавах да го мразя от една страна. И ме беше страх. От себе си и от него. 

Не можех да си го обясня. Това, че беше тук, до мен непрекъснато ме глождеше. Защо стоеше тук? Нямаше ли си по-важни мафиотски неща за вършене? 

Размърдах се в леглото, за да променя позата,от която схващаше тялото ми. Обърнах се и го видях. Стоеше на един стол до леглото и четеше някакъв лист. Беше навил ръкавите на черната си риза нагоре, беше се смъкнал леко на стола и краката му бяха смешно разкрачени. 

Не ме забеляза, затова си позволих да го огледам. Изглеждаше толкова млад. На колко ли години беше? Имаше...нещо не на място в него. Това ли беше онова момче от детството ми? Спомнях си го. Онова момче беше коренно различно от това тук. Не знаех кой Джънгкук гледах в момента. Мафиота или онзи другия. 

Само мисълта за това ме караше да настръхта. За бога, Сана. Той е мафиот с главно М! Сам си го призна! Защо в момента стоиш и си мислиш колко изморено изглежда, вместо да мислиш какво ще правиш? 

- Какво точно включва...работата ти като мафиот?- гласът ми наруши тишината неочаквано. 

Джънгкук се сепна и вдигна главата си рязко. Очите му се разшириха когато ме видя да го наблюдавам.

- Какво...

- Чух те. Когато говореше по-рано. Не спях.

Джънгкук затвори очите си и изви главата си назад, изпускайки тежка въздишка.