My lovely Mafiot

6

- Нося ти подарък. Макар, че не го заслужаваш, не беше много послушна. Но все пак, реших да ти покажа колко съм добър.- каза и остави хартиената торбичка в края на леглото сядайки до нея.

- Защо не си вечеряла?- гласът му звучеше измамно спокоен и някак...мек. Като сладка приспивна песен. Само, че това беше само илюзия...нали?!

- Мисля  вече разбра, че задам ли ти въпрос, трябва да отговориш.- каза рязко той, придърпвайки подноса към мен.

- Не съм гладна.

- Тц. Това не се приема. Трябва да се храниш, за да...

- Казах, че не съм гладна!- повиших тон, като замахнах с ръка и съборих храната на пода с оглушителен звук.

Нямах и секудна време да се осъзная, когато усетих пръстите му да обхващат челюстта ми, стискайки силно, а другата си ръка уви около едната ми китка. Болката ме атакува веднага. Кожата на китката ми гореше под натискът му, а челюстта все още ме болеше от предишното стискане. Очите ми веднага се насълзиха, но не отместих поеда си от него. Впих очите си в него, за да му покажа още повече съпротивление. 

Усещах тежкото му дишане в лицето си. Чак сега толкова близо до лицето му си позвалих да го огледам повече. Черните бездни, които хората наричаха очи бяха присвити и опасно забити в мен. Кожата му беше бяла и гладка....без нито една несъвършена следа, като се изключи малък белег на едната му буза. Носът му беше прав, а устните червени сякаш бяха наляти с кръв. Под долната му устна имаше малка бенка, която сякаш крещеше, че мястото й не е там.

- Защо не слушаш, по дяволите? Толкова ли много искам от теб? Да стоиш тук без да буйстваш и да отговаряш когато те питам!

- Болен ли си? Кой си ти, за бога? Какво искаш от мен? Да не съм ти някой предмет, че просто така да решиш да си ме вземеш? Аз съм човешко същество! Имам права!

- Нямаш нищо! Нямаш нищо друго освен това тук! Животът ти вече ще е тук, в тази къща, с мен! Затова ще слушаш и ще изпълняваш каквото ти кажа!- избухна той. Виковете му се чуваха из стаята с ехо, което сякаш го направи още по-силен.

- Моля те! Умолявам те, пусни ме да се прибера. Баба ми вече се е притеснила много. Трябва да се върна при нея.

- Сана, предупреждавам те! Ще стане лошо. Опитвам се да бъда добър с теб, но ти никога не слушаш. Защо, защо, защо? Искам да съм мил, искам да ме разбереш и да приемеш, че вече ще живееш така, но ти винаги ме вбесяваш! Това ли искаш? Да те нараня? Предупредих те още в началото!- стискането стана още по-силно, което ме накара да изплача от силната болка. Той все още стискаше китката ми толкова силно, че беше започнала да изтръпва.

- Ще ядеш, ако трябва сам ще те храня. Това е заповед. Ще слушаш и правиш всичко което аз или Техьонг ти кажем. Ясен ли съм?- успях да кимна лико преди рякзо да ме освободи от захвата си.

- Забрави за стария си живот. Забрави какво е било преди, защото няма да се върнеш към него.- стана рязко от леглото и започна да обикаля нервно из стаята.

- Не се трвожи за баба си. Погрижил съм се за нея!- каза рязко, слек което се запъти към вратата.

- Какво? Какво значи това? Почакай! Спри...- преди да успея да стигна до вратата, той бързо я затвори и заключи,оставяйки ме отново сама,  тропайки по нея.

- Отвори по дяволите! Какво си й направил!- удрях с юмруци по вратата и виках, но никой не я отвори. Сълзите отново капеха от очите ми, а риданията и хриповете излищащи от устата ми можеха да се чуят чак в коридора.

Продължавах да удрям по вратата, но тя все така си оставаше заключена. Свлякох се на пода, продължавайки да плача, за нещо, което най-вероятно никога нямаше да науча. Ако до сега си мислех, че можех някакси да се запазя, жестоко се лъжех. Той искаше да ме пречупи и накрая успя. Мисълта, че е посегнал на най-важния човек за мен ме накара да се вкаменя от страх. Е, той успя.

Пречупи ме по най-долния начин. Успя да изсмуче и последното късче живот от мен. Имах ли сили да се боря срещу това? Сякаш в тялото си не бях аз, а някой друг, разпадащ се малко по малко, а аз стоях отстрани и просто гледах.