My lovely Mafiot

28

Джънгкук все още ме прегръщаше. Дишането му се беше успокоило, но силната му хватка около мен си остана същата. Носът му беше заровен в косата ми и усещах горещият му дъх. Не беше помръднал дори малко. Стискаше ме силно, все едно исках да избягам от него.

Усетих как тялото му се размърда и ръцете му се плъзнаха по лицето ми. Пръстите му минаха през косата ми, отмествайки я и отново се спряха на бузите ми. Милваха ме нежно, а очите му ме гледаха умолително, в неизказана молба. 

Лицето му започна да се приближава докато устните му не поставиха нежна целувка на челото ми. Правеше всичко толкова внимателно, сякаш ако ме стиснеше по-силно щях да се счупя.

- Благодаря. Нямаш представа колко много ти благодаря и колко много съжалявам за по-рано.- все още бяхме в същото положение. 

Ръцете му продължаваха да галят кожата ми, а лицето му беше толкова близо до моето, че дъхът му се разбиваше срещу мен, усещайки колко горещ е всъщност. 

- Не можах да се сдържа. Изплаших се, че вече не си в безопасност. Но аз ще се погрижа за това, не се тревожи.

- Не се тревожа. Знам, че съжаляваш. Не ти се сърдя или нещо такова. 

Гедах в очите му и затаявах дъха си. Как можеше сега да е толкова....красив и нормален? Превземащ. Различен...

- Снимката...къде я намери? 

- Търсих насам натам. Почти се бях отказала, когато я намерих...

- Благодаря ти, Сана! Това...ме кара да се чувствам...както преди...

- Щастлив?- сега се усмихваше някак засрамено и детско.

- Да, може да се каже и така. Лия е нещо което винаги бих искал да помня. И благодарение на теб ще успея..

- Не е благодарение на мен, Джънгку. Ти винаги си я помнил и винаги ще помниш. Аз само ти припомних един забравен спомен. Той си е само твой и никой не може да ти го вземе.

Стояхме и се гледахме, всеки мислейки за нещо, все още докосвайки се. 

- Защо си тръгна онази вечер? Защо не ме събуди щом дойде? 

Стъписах се. Той как знаеше,че съм идвала при него? 

- Усетих те. Когато погали косата ми и после ме цеуна. Бях буден. Защо ме целуна, Сана?

Не знаех какво да му отговоря. Дори аз не знаех защо го направих, тогава просто исках да го направя. Значи е бил буден и просто и чакал какво ще направя.

- Аз...н-не знам...просто го направих...

- Просто го направи? Защото искаше? Както аз искам да го направя ли?- лицето му се приближаваше все повече и повече към моето.

- Аз...

- Не съм злодеят за който ме мислиш, Сана! Не искам да бъда такъв в твоите очи..

- Не те виждам като злодей, Джънгкук. Поне вече не.

- Наистина не исках отнаво да ме видиш такъв..

- Знам.

- Не бих те наранил никога. Нито ще допусна някой друг да го направи.

- Знам. И няма да ме заключиш в стаята? 

- Не, няма.

- Но не мога да излизам навън изобщо? 

- Да, не можеш.

- Добре. Кой беше онзи мъж?

- Не се тревожи за него. Няма да го видиш повече, обещавам. Той няма повече да идва тук.

- Проблеми ли имаш?- въпросът ми го накара да се засмее.

- Аз винаги имам проблеми, принцесо. 

- Мога ли да помогна с нещо? 

- Единственото, което искам е просто да си тук. Не се страхувай от мен, не ме отблъсквай..

- Едва ли ще мога да се отдръпна дори да искам...

- Недей. Не бягай. Позволи ми просто да съм около теб. 

Джънгкук се приближаваше. Лицето му вече беше само на милиметри от моето. Очите му гледаха към моите, а палецът му докосна устната ми.

Сърцето ми щеше да се пръсне. Ръцете ми се потяха. Чувах бучене в ушите си. Това ли е? Той щеше ли да го направи? Щях ли да му дам това, което искаше? Нима толкова бързо се промениха нещата? 

- Джънгкук...

Не получих отговор. Джънгкук само ме придърпа още повече към себе си, скъдсявайки разстоянието между нас до минимум. Очите му гледаха устните ми, готови да ги докоснат.А аз дори не повръднах. Не бях вцепенена, просто не исках. Исках само...да усетя чувството.

Устните му докоснаха моите. Леко и нежно докосване на устни с устни. Не беше като целувките, за които бях чела в книгите. Беше нежна и плаха, топла и...приятна. Кратка. Усещането беше прекалено кратко. И въпреки всичко разтърсващо. 

Различно, непознато, изкушаващо. Изкушаващо за нещо повече от просто леко докосване. И да. Аз го исках. 

Очите ни се взираха едни в други и просто оставяха тишината да ни завладее. Никой не казваше нищо. Нямаше и нужда. 

Устните на Джънгкук отново започнаха да се приближават към моите, тотови да получат още едно сливане, още едно изтръпващо усещане, още едно лудо препускане на сърцето. Още едно докосване до устнине му...

Почти усещах топлината им приближавайки се към моите. Предчувствах мекотата им....когато врата рязко се отвори и Техьонг се показа през вратата....