My lovely Mafiot

57

След този ден нещо се промени. Или по-скоро всичко. Появиха се нови правила и нови хора. В къщата постоянно влизаха и излизаха хора, под зоркия поглед на Техьонг и Джей Хоуп. Те самите почти не излизаха от къщата. До сега не бях виждала двамата едновременно да се задържат в къщата. Постоянно обикаляха, говореха си тайни неща и сякаш постоянно ме държаха под око. Положението беше такова, че не можех да отида от едната стая в другата без те да знаят. Навсякъде тук имаше очи, които гледат. И въпреки всичко, тишината си оставаше все така подтискаща.

И така няколко дни. По-голямата част от времето прекарвах в стаята си. Затворена между стените и тишината, която имах чувството, че бавно ме убива. Вечер си лягах сама, сутрин се събуждах сама. А Джънгкук...Джънгкук се скри в кабинета си. Зад мислите и страховете си. Кроежите и отмъщението.

Първата вечер не дойде в стаята му. Не дойде и на втората. И така докато не осъзнах, че няма да дойде. Поне докато аз съм там. Върнах се в стаята си, но и тук така и не дойде. Избягваше ме. Не беше нужно да ми го казва, за да знам. Всеки път щом почуках на вратата на кабинета му, те се отваряше, но не от Джънгкук. Думите бяха едни и същи. Зает е, не може сега. Не искаше да говори с мен дори. А от това се чувствах...зле.

Нямах достъп до него. Беше се обградил от стените си отново. А това не го разбирах. Понякога чувах гласа му тихо в коридора, но той нито веднъж не премина през вратата. Не идваше за закуска нито пък за вечеря. Стоях сама в тихата кухня и опитвах да преглътна храната. После просто отново се връщах в ъгълчето си, чакайки напразно.

Не разбирах защо постъпваше така. Защо ме държеше настрани от себе си? Защо не искаше да ми каже дори дума?
Отново бях сама. Сама със себе си. Нямаше друг. Нямаше Джънгкук. Нито който и да е друг. Нямаше дори капка от онова, което исках.

Чувстах се като натрапница. Никой не говореше с мен. Никой нямаше време за мен. Аз просто сякаш съществувах в тази къща за другите. Хората идваха, отиваха си, минаваха, шепнеха нещо, слес което си отиваха. Къщата отново се бе превърнала в друг вид затвор за мен.

Усещах тежестта още по-смазваща от преди. Всичко, което исках в момента е просто глъдка въздух. Исках...да пусна всичко навън. Да го излея ат себе си. Да ми олекне. Затова наруших най-важното правило. Просто излязох навън.