My lovely Mafiot

62

***********

- Мира! - гласът я спря точно преди да стигне до вратата.

- Техьонг?

- Няма да ми кажеш дори "Довиждане"?- настигна я зяставайки пред нея.

- Довиждане!- обърна се отново, но този път ръка се уви около нейната, принуждавайки я да спре.

- Почакай. Аз...търсих те последните дни, но все те нямаше. Избягваш ли ме?

Беше й трудно. Бог й беше свидетел колко й бе трудно да го гледа в момента. Не можеше да реши дали го мрази в момента или не. Искаше й се. Искаше й се просто да се обърне и да си тръгне. Да го остави зад гърба си. Сега и занапред. Но не можеше. Не можеше да убеди себе си, че това беше нещото, което трябва да направи. Не можеше да забрави нещо, което дори не беше имала.

- Какво искаш Техьонг?- името му оставяше странен вкус в устата й всеки път щом го изречеше.

- Исках да те видя.

- Е, видя ме. Сега ще тръгвам.

- Защо не искаш да говориш с мен? Всичко наред ли е?

- Да! И не. Но теб това не те засяга.

- Мира! Престани. Защо се държиш грубо?

- А как да се държа? Ние сме непознати, нали? А човек трябва да внимава с непознатите!

- Не прави така..- очите му бяха същите. Същите като онези, които я гледаха последния път. Същите очи, които не искаше да си спомня сега. Защото те не й носеха усещане за близост или топлота. Не. Носеха й само студ и безразличие.

- Мислех, че вече каза каквото имаше да казваш.

- Исках да знам дали си добре.

- Защо? Мислех, че не те интересува!

- Знаеш, че не е така!

- Всъщност не знам!

- Винаги ме е било грижа за теб...

- Техьонг, моля те. Защо е всичко това?

- Защото искам да знам какво става с теб! Но ти сякаш се скри от мен и аз нямам досег до теб!

- ЗАЩО? Защо след като сам поиска да е така? - какво още искаше от нея? Защо продължаваше да е тук? Нима не беше достатъчно всичко онова, което й беше казал?

- Знаеш, че онова е различно...

- Не, не е.

- За бога, защо продължаваш да се държиш така?- сякаш искаше да я докосне, да я разтърси, но не можеше. Ръцете му разрошваха русата му коса, оставяйки я да стърчи навсякъде.