My lovely Mafiot

58

Можеш ли да кажеш, че всичко е наред, когато нищо от това не е? Да се опиташ да живееш в заблуда, която самият ти си изградил? Да гледаш, но да не можеш да докосвеш. Да чуваш, но да не можеш да почувстваш.

"Съжалявам". Тази дума ми се струваше толкова незначителна сега. Нямаща никаква стойност. Хората можеха да я изричат стотици пъти без капка искреност. Как може някой да разбере истинско ли е? Когато дори очите не могат да ти кажат нищо.

Всичко премина в нова ежедневна рутина. Всяка вечер Джънгкук заспиваше и се събуждаше до мен. Идваше и просто лягаше до мен, прегръщаше ме и заспиваше. Събуждаше се с мен, закусвахме заедно в тагостната тишина. След това ставаше и се затваряше в своите неща чак до вечерта. Понякога излизаше и не се връщаше до късно, но никога не знаех къде е бил. Нямаше ли го, къщата се пълнеше с още повече хора. Но дали е тук или не, нямаше голяма разлика.

Сякаш с присъствието си се опитваше да изкупи вината, която го глождеше. Но не осъзнаваше, че така всъщност не поправяше нищо. Онова "Съжалявам" което ми каза се заби като стъкло в сърцето ми. То беше по-болезнено от синините, които ми беше оставял. Защото след него нищо не се беше променило.

И пак всичко си беше същото. Дните тук минаваха еднакво. Тихи, празни и самотни. Джънгкук от преди се беше превърнал в блян за мен. Джънгкук от сега беше просто един непознат образ. И аз не можех да направя нищо.

Нежната песен достигна до слуха ми носейки ми моментно успокоение. Бях забравила този звук. Красивата песен на птичката, коята безсрамно бях забравила на това място. Само, че сега беше някак затихнала. Изморена. Унила. Сякаш беше на края на силите си, а това бяха последните й опити да изпее песента си. Почувствах се смазана. От това, че не дойдох по-рано. Оставих я на тежестта на живота й в клетката, който малко по-малко я довършваше.

Как не го забелязах по-рано? Как я бях оставила така? Дори не трепна когато посегнах към нея и я взех в ръцете си. Беше толкова малка и лека. Дори не се опита да избяга. Не можех да я оставя да има такъв край.

- Съжалявам, мъниче. Не се погрижих за теб когато трябваше. Но сега ще го направя.- понесох я към прозореца до мен. Отворих го и протегнах ръцете си напред, оставяйки я сама да полети когато е готова.

- Върви. Живей навън, ако можеш. Поне ти ще имаш свободата.- гледах я как се носи бавно, но сигурно из небето, отдалечавайки се докато просто не изчезна. Но въпреки това останах загледана след нея.