Forgotten ×|YoonMin|×

×47×

-Ихааа, Джимини. Наистина ще спя при теб.-запляска с ръце Юнги, гушнал една възглавница.

-Не си и помисляй да прекрачваш границата.

-Като каза така преди малко, не смятах, че ще има такава граница.-почеса се зад врата и се прозя.

-О да. Ще има.

Не, че Чим имаше възглавници в излишък.
Ама беше спешен случай.
Случаят Мин Юнги се нуждаеше от възглавници.
Беше събрал възглавници от тези на дивана и беше наредил някои от тях по средата на леглото.
Преградата беше готова.

-Юпии~

Преградата замина.
Шуга я разби, скачайки на леглото.
Беше в настроение и си личеше, но Джимин беше кисел.
Все едно са си разменили ролите.

-Мин— ох, все тая. Безнадежден си.-изпуфка Чим и разочаровано събра възглавничките, връщайки ги на дивана.

-Няма преграда?

-Няма. Обаче усетя ли те близо си вън.

-Чимии~ Все пак ще сме в едно легло—

-Наздраве ли да ти кажа сега?-Джимин спря на място.

Беше изумен.
Точно.
Шуга за пръв път кихна, от както се познават.
Фактически и той не помнеше друг такъв път от умрялото си състояние.

-Не знам. Какво става?

-Кажи ми, че...-Седна до него и хвана ръката му.

Не усети добре, затова сложи два пръста на врата му, а после доближо глава до сърцето му.
Търсеше пулс, но не го намираше.
Значи, всичко е точно.

-Все още не си възкръснал.

-Няма как да се съживя нали?

-От къде да знам. Не съм такъв фен на фентъзито. А и не съм очаквал да живея с мъртъв затворник.

-Хайде да спим.

-Аха...добре.-загаси лампата.

Чим тъкмо се беше сгушил в одеалцето си добре и се беше затоплил, готов да се пренесе в страната на мочитата, докато познатото шептене не развали всичко.

-Джимин? Спиш ли?-Юнги лекичко го боцна с палеца на крака си.

-Да. И ти също.

-В един сън ли сме?

-Шуга какво ти става?-обърна се към него, осъзнавайки че няма да се измъкне толкова лесно тази вечер.

-Навън заваля.

-И?

-Ами...Мислех си.. Най-хубавият сън е, по време на дъжд, нали?

-Сериозно.. Защо си мислиш за такива неща?

-Защо не?

-Мисли, обаче ме остави да спя.

-Ама.. Така не е интересно.

Навън изгърмя и Джимин забеляза как Юнги внезапно се сви на топка. Затвори рязко очи и после ги отвори отново, когато утихна всичко.

-Мисля, че разбрах какво ти е.

-Какво ми е?

-Страх те е?

-Я! Не говори...глупости.

-Къде е старият сприхав дух? Приличаш на дребосък, който го е страх от гръмотевици.-засмя се.

-По-голям съм от теб.

-Щях да кажа, че си по-стар и ще умреш по-бързо от мен, но— знаеш.-изкикоти се.

-Ти си тъп дребос, Джимин.

-Сега си в моето легло и се страхуваш от гръмотевици, така че мисля че не е уместно да ми говориш така.-изцъка, все още кикотейки се.

-Тъпак. Заспивай вече.

-Щях да спя, ако някой не ме боцкаше с пръстите на краката си.

-Не съм бил аз.

-Не усещам друг да има. Дори да лъжеш не можеш.

-Разкарай се.

-В моята къща си.

-Ужасен си. Отивам да ям нещо.

Юнги напусна подобаващо леглото на Джимин и се отправи към кухнята.
Нямаше да яде, просто искаше да излезе от ситуация, което беше пределно ясно на полицая.

Духовете ядат ли?
Ами не.
Шуга го правеше, когато беше нервен.
Рядко, но факт.
Дори не му беше вкусно, но имаше такъв навик, от както заживя с Джимин.

Изпи една чаша вода на екс и се върна в леглото.
Навън валеше още по-силно и понякога небето светваше от разцепващите го светлавици, които така плашеха по-големият.

-Кажи ми защо те е страх.

-Не ме е.

-Напротив.

Юнги потрепна отново, заради звука, идващ от вън.

-Вечерта, която влязох в затвора.. Имаше ужасна буря. Не ми дадоха храна, защото не исках нищо от шока. Не можах да заспя цялата нощ. Бурята ставаше още по-силна, а аз така и не можах да се унеса. Бях изплашен. Честно казано, от тогава ме е страх, когато е такова времето. Глупаво е.-засмя се от горчивия спомен.

-Не е, Юнги. Не е.

Джимин се доближи до него и го прегърна.