Forgotten ×|YoonMin|×

×18×

Стигнаха входа кооперацията, в която живееше Джимин.
Беше на четири етажа, от които четвъртия се полагаше на него.
Нямаше асансьор.
Юнги щеше да се задъха.

-Мамка му! Какво е това? Не съм се изкачвал по такива стълби от година!

-Стар си..

-Абе ей!-обърна се, гледайки го на кръв.

-Хайде де. Още сме на втория етаж. С това темпо до утре няма да стигнем.

-Тц.. Не е толкова просто.

-О, напротив!-прескочи две стъпала наведнъж и го хвана за ръкава, повличайки го със себе си.

-Стана ти навик.

-И какво ще ми кажеш сега?-попита Джимин, наливайки си вода.

-Че къщата ти е малка.

-Двустаен апартамент е. Не ми трябва повече.

-Аха.-излегна се на дивана.

-Щеше да ми казваш нещо.

-Не сега. Остави ме да се насладя на този диван.

-Юнги...стани...

-Защо?

-Това...е...моята...възглавница...

-Дишай, дребен. Вече не е.

-Ставай!

-Тц. О, това ли искаш?-повдигна се леко и измъкна възглавницата.

-Дай ми я.

-Ако не искам?

-Ще ми я дадеш.

-Не няма.-отново седна върху нея.-И не ми казвай Юнги. Разбрахме се.

-Разбрахме се да ми кажеш нещо, ако те доведа в дома си.

-Ще ти кажа нещо. Ела насам.-подкани го с два пръста.

Джимин се доближи до него.

-Няма да получиш тази възглавница обратно.-прошепна му в ухото.

-Идиот такъв!-ядоса се полицаят.

-Внимавай с думичките. Малък си.

-Ти пък си стар.

-Даа. Имам повече опит. В убийствата и в живота.

×××
Ем..скучно ми е ;]
×××