Control || H.S.

Глава 12

Харолд

Средата на седмицата. Мислех, че мигрената ми беше силна в предните два дни, но в сряда беше непоносима. Отминеше ли ефекта на хапчето, което трябваше да има по-голяма дълготрайност, блъскащите мисли в съзнанието ми се умножаваха. Всеки малък шум ме дразнеше и сякаш опъваше някаква струна у мен, която изсвистяваше и изплющаваше по черепната ми кора като камшик.

Не бях спал две денонощия и голяма част от мен беше готова да се обзаложи с някого, че това е причината за главоболието ми. През светлите часове бях в паника, нагърбил се с всичките си задължения и опитващ се да ги свърша наведнъж. В мътилката след полунощ, когато главата ми удареше възглавницата и тялото ми се усучеше около завивките, започваше Апокалипсът - така наричах състоянието на пълен хаус и безредие в съзнанието си. През времето, в което чаках алармата ми да иззвъни, имах чувството, че молци прояждат цялото ми същество, раздирайки го на парчета, всяко от което не беше отговорило на някакъв дилематичен въпрос.

Сега се намирах в собствения си кабинет, но упорито вярвах в убеждението си, че съм изгнаник в стая за мъчения. Всеки малък шум, който химикалите и обръщанията на страниците издаваха, допринасяха за бавното ми, но сигурно полудяване. Не разбирах как гимназистите пред мен можеха да са толкова шумни, докато правеха нещо толкова просто. Сякаш ги карах да изкопават гробове в училищните градинки.

- Тук ли трябва да си напиша името? - някое от момчетата дойде до бюрото, за да ми посочи най-нелогичното място, на което можеше да си лепне противното име.

Бях им дал контролно днес вместо в петък, защото не мислех, че имах силите да им предам дяволски дългия урок.

- Има си определена пунктирана линия в горния край на листа и ако не искаш да ти напиша двойка, защото не можеш да се ориентираш на теста си, а за картата да не говорим... Сядай си и не ми задавай повече такива елемантарни въпроси.

Часът свърши мъчително бавно. Когато звънецът изби, бях готов да си грабна куфарчето и да изтичам до колата си, спринтирайки. Спря ме Аделайд, която вече си беше пренесла нещата на предния чин. Големите ѝ, очакващи очи попиваха всяко движение, което направех, докато прибирах тестовете, за да мога да ги проверя у нас.

- Здравей - усмихнах ѝ се, без да полагам особени усилия за това. Усмивката сякаш сама разтегна устните ми и се разля по лицето.