Control || H.S.

Глава 24

Харолд

Работният ми ден започна с Аделайд, чийто клас имаше първи час в кабинета ми. А денят ми като цяло - отново с нея. Събудих се с дяволското желание да я имам до себе си, което се просмука в цялото ми същество и не ми даде да свърша нищо. Дори рутинното разсънване с чаша черно кафе и бърза закуска ми се стори толкова сложно, че успях да внеса невъобразим смут в сутринта си. Разлях горещото кафе по дънките си, заради което се наложи да се върна до спалнята и да ги заменя с друг чифт. Спънах се в коша за пране в банята, след което той се преобърна и мръсните ми дрехи се разпиляха по пода, докато водата продължаваше да прелива от мивката, която бях забравил да спра. Докато карах към училището, изгасих колата неволно, с което причиних невиждан хаос на кръстовището. Когато се добрах до гимназията, звънецът вече биеше. Затичах се по стълбите и изпуснах куфарчето си, откъдето изпаднаха и се разпръснаха множество проверени тестове.

Влизайки в кабинета си, осъзнах, че тези четиридесет минути щяха да са трудни. Щеше да е трудно да я гледам сред толкова много пречки, които не ми позволяваха да я докосна. Защото така бях започнал да възприемам хората вече - като пречки. Погледнах я само за кратко, за да се уверя, че е там, и стоварих нещата си на бюрото. Поздравих класа и побързах да отблъсна мислите си, за да мога да се съсредоточа върху материала, който трябваше да им предам. Изобщо трябваше ли да им предавам материал? Или днес беше ден за практическа работа? Изобщо кой ден от седмицата бяхме?

- Ще ни връщате ли контролните? - някакво момче от задните редици попита.

Прокарах ръка през косата си в опит да се съсредоточа, но накрая достигнах до заключението, че просто няма да се случи.

- За този час смятам само да изпитам няколко човека - осведомих ги, макар че си нямах представа до кой урок сме стигнали.

Във времето, в което Нелсън Браун се пържеше на картата, стрелнах очи към Аделайд. Гледаше ме с големите си пъстри очи и се подсмихваше. Очевидно намираше нещо интересно в най-горните разкопчани копчета на ризата ми. Още преди няколко години навикът ми да ги оставям така, се беше заформил. Чудех се дали и тя е също толкова изгубена по нишката на привличането ни, колкото бях аз. Дали си мислеше неща, достойни за особения блясък в очите й? Дали вътрешните ми прозрения ме лъжеха или може би наистина начинът, по който беше прехапала устна, сочеше развлечението, което татуираната кожа на гърдите ми й доставяше?