Control || H.S.

Глава 40

Харолд

Не можах да затворя очи и за миг, докато слънцето над Лебанон изгряваше и Аделайд спеше, плътно притисната в мен. Исках нощта да продължи вечно, утрото никога да не идва, да няма никой друг освен нас. Не можех дори да си помисля, че алармата на телефона ми можеше всеки момент да се включи и че все някога щеше да се наложи да се отделя от моята канелена любов.

Всичко онова, което ми беше казала преди няколко часа, ме караше да се усмихвам като идиот всеки път, в който думите преминеха през съзнанието ми. Не можех дори да си представя, че това същество, което сега спокойно спеше в обятията ми, беше влюбено в мен. Та, с какво изобщо я бях заслужил? Какво бях дал на живота, че ми подаряваше възможността да се боря за нея?

Беше ми позволила да я имам под себе си, уязвима, малка и обладана. Беше ми дала всичко, за което бях трептял месеци наред. А сега, когато лежеше до мен, я исках още повече. Реалността, в която се намирах, беше немислим парадокс, но беше и сладост, търкаляща се по езика ми.

Мислите ми бяха като разбъркани парчета пъзел. Имаше няколко с цвета на млечнобялата ѝ кожа, няколко с цвета на черешовите ѝ устни, няколко, които пораждаха в мен илюзията, че все още долавям мириса на ванилия, примесен с този на канела и ябълка. На други бяха изписани думи, ясно отекващи в тишината на нощта.

- Пак си замислен - по-скоро измърка, отколкото ми се присмя.

Изглеждаше отпочинала, докато голяма усмивка се разстилаше на устните ѝ и правите ѝ бели перли се откриха. Изпъна ръце над главата си и се протегна, а после се прозина в дланта си. Отлично знаех защо е това прекрасно, самодоволно настроение - беше породено от първия ѝ оргазъм.

- Добро утро и на теб, цвете. Как спа?

Дяволити пламъчета грейнаха в очите ѝ, щом долови сърказма ми, но само един мой поглед към увитото и в завивките тяло беше достатъчен да породи свенливата руменина по страните ѝ.

- Никога не съм спала по-добре - сви рамене и се сгуши в мен - А ти? Спа ли изобщо или през цялото нощ си водил монолози със себе си?

- Опитах се да поспя, но не ми се получи. Може би е заради пълнолунието.

- Хари, когато идвах към вас, едва се виждаше тънка ивица от луната.

- Добре де - разсмях се от скептицизма в гласа ѝ, - може и да съм будувал, просто защото... Обичам да мисля.