Control || H.S.

Глава 51

Аделайд

Беше полунощ и майка ми отдавна беше заспала, спокойна, че вече не вдигах температура, когато нещо удари външната страна на прозореца на стаята ми. Не се беше случвало никога досега, защото в задния двор нямахме дървета, чиито клони вятърът можеше да разлюлява. Затова се измъкнах от леглото и отидох до него, отмествайки завесите. Изненадана, отстъпих няколко крачки назад пред гледката на Хари от другата страна на стъклото, който се мъчеше да се задържи върху стената на къщата, чийто дървени первази на прозорците му служеха за упора.

- Какво правиш тук? - засмях се, след като му отворих и той с облекчение се строполи на пода.

- Отвличам те - изправи се и просто сви рамене, сваляйки палтото си и загръщайки ме в него.

- Хари, ако майка ми разбере...

Разбира се, бях планирала да упорствам повече, но след като устните му намериха моите, се предадох. Негодникът знаеше как да ме накара да млъкна.

- Знам, че си болна и че сме пред смъртна опасност, ако майка ти ни чуе, но те обичам и гордо заявявам, че не мога да преживея повече от седмица без теб. Така че идваш с мен.

Подчиних се, позволявайки му да ми помогне да скоча от прозореца, без да се нараня. Когато се настаних на предната седалка в колата му, а той пусна парното и радиото, завъртайки ключовете, почувствах прилива на топлина, който ме заля от неочакваното му посещение.

- Не те ли е страх, че може да те заразя? - попитах, когато ме подкани да се преместя в скута му.

- Ако ми пукаше, сега нямаше да съм тук. Всъщност истината е, че подпухналите ти очи и кашлицата не могат да ме спрат да те желая. Нищо не е способно на това.

Погледнах го, докато дори не се стараех да прикрия усмивката си. Беше съсредоточен върху пътя пред нас, но докато една от ръцете му направляваше волана, другата беше върху моите две, топлейки ги. Запитах се дали, ако някога го изгубех, щях да мога да прекарам живота си без угризения за изгубеното си щастие. Дали щях да намеря друг, който можеше да ме накара да се чувствам така? И макар да знаех, че ако му кажех за какво мислех сега, той щеше само да се засмее, някъде дълбоко в гърдите ми се криеше отговорът на тези глождещи ме въпроси. Предпазено от гръдният ми кош, то биеше, принадлежащо само на един мъж. И макар да бях само на седемнадесет и да не знаех кой знае колко за света извън Лебанон, бях сигурна, че никога няма да спра да искам допира на ръката, която държеше моята сега. Никога нямаше да обичам някого така отново, както обичах Хари.