Control || H.S.

Глава 74

Харолд

Лятото отмина по-бързо, отколкото бях очаквал. През края на май и началото на юни постоянно мислех за това как Аделайд вече беше завършила единадесети клас и ни оставаше да почакаме точно една година, за да сме заедно.

През юли Джема и Михал вероятно забелязаха колко безнадеждно сам и отчаян бях, затова ме взеха на пътешествието си около Европа. Ходихме в Испания, Франция, Финландия и Италия и макар да се чувствах като трето колело, новите места ме разведряваха. Останахме в Северна Италия до началото на август. Към къщата, която бяха наели, имаше и двор. Прекарвах времето си именно там под сенките на дърветата, отрупани с праскови и кайсии, главно четейки романи от двадесети век и плувайки в басейна зад къщата. Наизустих името на всяко местенце в малкия град, в който се намирахме. Предимно ходех да пия кафе в огромната къща на съседа, с който се сприятелихме, и да тичам по велосипедните линии в импровизацията на парк.

Лятото беше лесната част от четирите сезона, изпълнени с болката и копнежа ми по Аделайд. После дойде ранната есен и ние тримата се върнахме в Англия. Прекарах още седмица в къщата на родителите си, а след това си намерих апартамент под наем и работа в Лондон. Пренесох в него всички неща от къщата в Лебанон, които досега бяха стояли в мазето и гаража на нашите. Мебелите създадоха поне някакво чувство на уют в него, но не бяха достатъчни, за да ме разсеят от непознатата гледка през прозореца на дневната, непознатия квартал или непознатите хора.

Беше ми по-трудно да свикна с гимназията, в която преподавах. По нищо не си приличаше на старата ми работа - тук учениците не носеха униформи, не ми се налагаше да чакам половин час след часовете, за да си тръгна, дори звънците не бяха същите. Понякога, когато чуех момичешки глас или видех момиче с дълга кестенява коса, името на Аделайд се изплъзваше от устата ми. Търсех я навсякъде, във всички. А когато не я намирах и осъзнавах бавно къде бях и защо я нямаше, ми се приискваше да избягам от собствената си кожа, да отида до най-близкото летище и да я измъкна от онзи град, на който знаех, че е пленница.

През първата седмица на октомври на по едно питие с един от колегите си. Казваше се Дейв и беше с една година по-малък от мен, и ми се струваше, че е лекомислен, но компанията му ми беше приятна. Затова в петък вечер се намерих в клуб, препълнен със също толкова лекомислени хора като него. Музиката беше силна и ме накара да се замисля откога не бях ходил по такива места. Може би от времето си в университета.