Control || H.S.

Глава 36

Харолд

Вселена на смели признания, устни с вкуса на потопени в най-сладкия мед плодове и непрекъсната нужда за някое същество - това беше животът ми сега, когато Аделайд се беше намъкнала в него като малка горска нимфа. Беше посипала земята под нозете ми със златен пръшец, вместо вода наливаше амброзия в чашата на разтеклото ми се сърце, а кислорода беше заменила с уханието си.

Когато трябваше да бъда уплашен и предпазлив, се хвърлях сляпо напред, изгладнял за още от това, което можеше да ми предложи безкрайната ѝ райска градина. Може би трябваше да се спра, да се опитам да намеря отдавна изгубения си разум, но сърцето ми туптеше бързо в гърдите и болезнено ми припомняше, че се нуждая единствено от нея.

Бях чувал за това, разбира се, че бях чувал. В толкова много книги се описваше като "пеперуди в стомаха и приповдигнато настроение", в толкова много театрални постановки се изразяваше в дълбоки въздишки и отнесени погледи. Но сега, когато самият аз имах от това течащо по вените ми чудо, не можех и за миг да го сведа до тези определения. Беше много повече от това и ако някой можеше да опише всичките начини, по които се чувстваше, не беше поет или писател, беше самата любов.

Не знаех какви са общите симптоми и дали при всеки са различни, но знаех какво се случваше с мен тогава и това беше достатъчно. Знаех времето, по което щеше да дойде вкъщи, и това беше всичко значимо за мен.

- Размишлявал си - усмихна се, докато свалях палтото ѝ. - Обичам да те виждам такъв - с рошава от дърпане коса и уморени очи, търсещ решение на нещо или просто премислящ всичко...

Тя не довърши, прекъсната от изненадата, която само миг по-късно се изписа по красивото ѝ лице. Взираше се в отсрещната стена на дневната, притихнала и смаяна.

- Та, как обичаш да ме виждаш? - попитах, подсмихвайки се.

- Купил си я! - възкликна, обръщайки се към мен, а после отново към картината - Хари, защо, по дяволите, си купил картината?

- Казах ти, че ще я купя за дневната - засмях се, когато ме перна по гърдите.

- Казах ги, че не искам да я купуваш - изражението ѝ беше смесица от радост, изненада и гняв. - Не ме ли чу, когато ти говорех онези неща и...

- А ти не ме ли чу, когато ти казах, че се влюбвам в теб? - свих рамене, наблюдавайки как прокарва пръсти през косата си - Да не би да очакваше от мен просто да се взирам в теб, запленена по тези вълни, и да те слушам? Цвете, и двамата знаем...