Control || H.S.

Глава 31

Аделайд

Щях да го виждам. Знаех, че щях да го виждам навсякъде - в гимназията, в ресторанта в покрайнините на града, на мястото, където спирах старата кола на майка ми пред къщата му, по пустия път, по който вървяхме сега. Веднъж щом си тръгнеше, спомените ми за него щяха да ме пометат, а аз щях да се вкопча в тях. Щяха да се запечатат на вътрешната страна на клепачите ми и да бъдат с мен завинаги. Щях да го виждам навсякъде, защото този град вече беше опръскан с перманентната боя на присъствието му. Тя нямаше да се отмие, нямаше да се отмие и съществуването му, внасящо желанието за живот у мен. Инжектираше инстинкти в кръвта ми, каквито не бяха преминавали по вените ми досега.

Докато вървяхме ръка за ръка по онзи асфалтов път, знаех, че нещо в мен бълбукаше. Не можех да кажа какво е още, но разбирах какво важно значение имаше за мен.

-   Като дете не обичах вятъра. Винаги разпиляваше нещата ми, разрошваше косата ми и от него ми ставаше студено - говореше бавно, докато вървяхме срещу лекия ветрец, който обаче жулеше почти неприятно кожата ми в комбинация със студения въздух. - Сега гледам на него като чиста въздушна поезия. Намирам го за особено мистичен, понеже винаги ме докосва, но никога не го виждам.

Притиснах се по-плътно към гърдите му, а той обгърна раменете ми с ръка и ме целуна по главата. Телесната му топлина ме поглъщаше, докосването му се овековечаваше в паметта ми и гласът му изпращаше тръпки по цялото ми тяло, изпълвайки гърдите ми с едно особено чувство.

-    Обичаш ли поезията? - попитах го, виждайки, че наближаваме мястото, което исках да стигнем.

-    Понякога. Харесва ми, когато съм сам и се нуждая от думи, за които мога да мисля по цели нощи. Но понякога ме препълва с емоции и не ми харесва, когато прелеят. Не ме разбирай погрешно, не говоря за сълзи и въздишки. Говоря за това, че понякога тези неща ти се струват твърде лични и когато се докоснеш до тях, знаеш, че авторът ги е публикувал с цялото си съзнание, но все пак ти се струва неприлично да ги четеш.

-    Веднъж четох поезията на Чарлз Буковски - признах. - Впечатли ме...

-    Обожанието и пренебрежението, с което говори за жените? - Хари се усмихна и аз кимнах - Как ти се стори? Хареса ли ти?

-    Понякога ми взимаше дъха - вперих поглед в тревистите му очи, мислейки си колко често самият той отнемаше дъха ми. - Особено когато четях нощем в леглото и се опитвах да спотая въздишките, за които говореше преди малко.