Control || H.S.

Глава 49

Аделайд

След като се прибрах в къщата на майка ми, побързах да скрия паспорта си в нощното шкафче. Скрих и всички доказателства, които можеха да й подскажат, че съм прелетяла над океана, за да срещна новото си семейство. Скрих всичко - отмих целувките на Хари по кожата си, прибрах дрехите си от куфара в гардероба, уверих се, че колието ми от майка му е затъкнато под блузата ми. И когато тя се прибра след няколко часа, прегръщайки ме и разпитвайки как съм си прекарала у Клеър, се убедих, че не мога да й покажа всички тези неща, че не мога да й имам доверие.

Докато настояваше утре да се видим със семейство Линд, с чийто син бях сключила вид договор за укриването на тайната си, онази тъга отново се надигна у мен. Налагаше ми се да крия щастието си от нея и от всички в този град и не можех да не се запитам кога щеше да е безопасно да им кажа. Кога щях да й покажа ризата с избродираното на нея име, която Хари ми беше подарил? Кога щях да мога да хвана ръката му пред нея и да й съобщя, че сме заедно, без да очаквам да го прогони от живота ми?

Бях готова да се крия с него до края на света, разбира се, че бях готова да бягам и да хвърлям прах в очите на тези, които можеха да ми го отнемат. Вероятно ако се наложеше да избягаме заедно, щях да се съглася на мига, без да се замисля. Но налагаше ли се? Защо не можехме просто да се изправим пред всички и да им покажем любовта си?

- Аделайд, слушаш ли ме?

Надигнах глава, погрижих се на лицето ми да засияе усмивка и затворих вратата на хладилника.

- Утре ще говорим, мамо. Изморена съм и мисля, че ще е най-добре да поспя. Ще отидем, където искаш.

Тя ме целуна по челото и ми пожела лека нощ. Очевидно старите рани, появили се след смъртта на баща ми, бяха започнали да се затварят. Несъмнено щяха да останат белези, но поне беше излязла от черната дупка, която я поглъщаше преди, и се бе завърнала към живота.

Малко преди да заспя, докато търсех пижамата си сред дрехите в гардероба, от палтото ми изпадна бележка. Хартията беше гланцирана и още преди да я отворя, сърцето ми заблъска в гърдите. Цитатът беше извадка от писмата на Набоков до жена му.

"Да, нуждая се от теб, моя приказна страна. Защото ти си единствения човек, с когото мога да говоря за нюансите на облак, за мелодията на мисълта - и затова как, когато отидох на работа днес и погледнах висок слънчоглед, той ми се усмихна с всичките си семена."