Control || H.S.

Глава 70

Харолд

Шофьорът в таксито на път за летището ме попита дали имах някакви дребни. Оставих го да вземе рестото от двадесетте долара, които му бях дал, и излязох от колата. Страхувах се, че ако бях останал да чакам още малко, щях да му кажа да обърне и да ме върне обратно в Лебанон. Затова сам снех куфарите си от багажника и му пожелах приятен остатък от деня малко по-прибързано, отколкото в друг случай обноските ми биха ми позволили.

Летището беше пренаселено като по празниците, нямаше място къде да мина от входа до малката бутка за списания и напитки, какво оставаше за свободни скамейки. Проверката на багажа се проточи цяла вечност, но когато и това приключи и се отправихме към самолета, ми се прииска повече от всякога да бях на седемнадесет. Само ако между нас с Аделайд нямаше възрастова граница и все още ходех в гимназия вместо по летищата, щяхме да можем да бъдем заедно.

- Има ли някакъв проблем, господине? - една от стюардесите ме попита, докато качвах багажа си.

Опитвах си да не се бавя с това, но бях твърде разсеан и зад мен вече се беше образувала опашка.

- Не, никакъв - отдръпнах се и седнах на мястото си, пускайки хората зад мен да минат.

- Нещо за пиене? Изглеждате ми малко нервен.

- Само вода, моля.

Преместих се до прозореца, защото мъжът, с когото си споделях двойната седалка, дойде. Извадих "Две сини очи" от чантата си и се престорих, че чета. Вместо това погледът ми просто блуждаеше между редовете, докато съзнанието ми не можеше да възприеме и дума от това, което имаше в книгата. Преструвах се, че бях зает, докато просто се опитвах да избегна неловкия разговор с мъжа до мен, който все някога щеше да се отегчи и да ме попита за нещо твърде очевидно.

Това се случи около час по-късно, когато мислите ми ме засмукаха в опустошителен тайфун, който стана причина за новата доза сълзи, която бях сдържал още от излизането си от къщата в Лебанон. Смених страницата на книгата, за да изглежда така, все едно плачех на някой тъжен момент, но не бях сигурен, че това беше много убедително. Отпих от водата си, опитвайки се да се успокоя, но се отказах, когато от гърдите ми се изтръгна твърде силен плач.

- Хей, приятел - мъжът хвана рамото ми. - Какво има?

Обърнх се към него с накърнено достойнство и се изненадах от искреността на състрадателната му усмивка.

- Извинете, ако преча...

- Какво си имаме тук? - ръката му стисна рамото ми през тениската ми - Момиче ли ти е разбило сърцето?

- Мисля, че аз разбих нейното - поклатих глава, избърсвайки очите си.

- Изневери ли й?

- Не - засмях се на абсурдността в предположението му. - Никога не бих го направил.

- Тогава защо си на мястото до прозореца в самолета и защо гледаш облаците от час и се преструваш, че четеш, сякаш искаш да избягаш от нещо? Какво се е случило, момче, и защо заминаваш за където и до било, когато си личи, че не искаш да го правиш?

Запитах се дали всичко това беше толкова очевидно. Толкова ли бях прозрачен?

После си спомних откъде бях дошъл, кого бях държал в обятията си само допреди два часа. Дадох си сметка, че преди нея бях способен да крия добре емоциите си. След това тя се появи в живота ми и ето ме тук, не бях нищо като преди. Сега обичах истински, борех се за нечие сърце, липсата на което би ме унищожила. Сега бях готов да чакам не само година, а ако се наложеше и цяла безкрайност, ако само така можех да я имам отново

- Не можем да сме заедно, законът не ни позволява, а и нещата се усложниха. Разбрахме се да се видим отново след година. Но ти колко би се доверил на едно седемнадесет-годишно момиче, че ще те чака, знаейки, че целият живот е пред нея? Би ли разчитал на това, че си бил първата й любов? Или би избрал да вярваш, че ще си намери някого другиго и ще те замести, за да потушиш и последната останала надежда в себе си, мъчейки се да потушиш с нея и любовта си? Би ли излизал с други жени, би ли я търсил в техните очи, би ли ги наричал с нейното име, надявайки се тя да е тази в леглото, когато се събудиш на сутринта?

Мъжът остана изненадан от признанието ми, не знаех какво беше очаквал, но всичко това беше породило усмивка на лицето му. Беше на около четирийсет с вече прошарена от мъки коса и топли очи с цвят на кафени зърна.

- Първата любов никога не умира, бъди сигурен. И ако наистина я обичаш толкова, се постарай да не прецакаш нещата през тази една година. Ако и двамата се срещнете отново и познаете любовта в очите на другия, значи всичко си е заслужавало. А ако си е намерила друг, може би трябва да се замислиш дали другия път да се влюбиш в непълнолетна отново.

Двамата се засмяхме, но нито един от нас не успя да запълни с нещо тишината помежду ни. Благодарих му, после се обърнах отново към прозореца и прибрах книгата в чантата. Когато стюардесата дойде да ни попита дали искахме нещо, си поръчах чаша уиски с лед. Щеше да ми трябва доста алкохол, който да ми даде смелост, за да се прибера при семейството си и да кажа на всички, че с Аделайд вече не сме заедно поне засега. Страхувах се, че може би щяха да ме изгонят заедно с целия ми багаж и мебелите от къщата в Лебанон, която бях обявил за продан.