Control || H.S.

Глава 39

Аделайд

Вече се беше стъмнило и майка ми отдавна беше заспала, когато през съзнанието ми премина налудничава идея, която тогава дори нямах възможността да обмисля. Беше инстинкт - нямаше време за колебания. Побързах да сменя пижамата си с любимата рокля, която бях купила преди време и която се беше изгубила в дъното на гардероба ми, и най-топлото си палто. Грабнах ключовете за колата и телефона си от бюрото и се заех с безшумното отваряне на прозореца до леглото ми. Отне ми време да привикна със студения въздух, но стиснах зъби и преметнах крака отвън. Скочих и както се очакваше, се озовах на неокосената трева в задния двор. Беше валяло и босите ми крака, чийто обувки бях забравила, защото беше твърде рисковано да ида до коридора, се измокриха.

Веднъж стигнала до колата, забелязах колко е тъмно наоколо. Единствената улична лампа ми предоставяше светлина, едва достигаща, за да стартирам двигателя. Не свалих прозорците и не включих радиото, защото дори и с палтото ми беше студено, а майка ми спеше неспокойно и наистина не исках да проваля всичко сега, когато бях толкова близо до онова, за което цялата треперех. Беше се превърнало в нужда, болезнено пулсираща в гърлото ми. Думите напираха, блъскаха по гласните ми струни и ме караха да забравя всичко, от което се бях страхувала.

Когато свих в познатата алея, издърпах ключовете и едва не оставих колата отключена, след като стъпих на асфалта. Побягнах към входната врата, не обръщайки внимание на това къде стъпвам. Смътно осъзнах, че настъпих няколко цветя от градинките около двете страни на пътечката, но ръката ми вече беше на звънеца. Нямах време да се обърна назад, да си оправя роклята или да видя колко часа показва екрана на телефона ми. Не можех. Всичко, за което ме беше грижа сега, бе отварящата се врата.

- Аделайд? - Хари изглеждаше объркан, докато прокарваше ръка през косата си - Какво правиш по това време?

- Аз... - отворих уста, опитвайки се да намеря думите, които толкова дълго бях търсила и преглъщала.

Сега сякаш бяха заседнали някъде в мен и се криеха влудяващо добре, не ми позволяваха да ги усетя на езика си така, както преди малко. Бях дошла, именно за да ги пусна на свобода, а сега ги нямаше.

- Защо стоиш така? Хайде, цвете, влез.

По-скоро Хари ме придърпа към вътрешността на къщата, отколкото аз успях да го направя сама. Ръката му се уви около раменете ми и той допря устни до челото ми, опитвайки се да прецени колко ми е студено. Нямах представа какво да му кажа. Защо бях тук по никое време? Да проверя дали случайно знае защо бях купила преди месеци кобалтово синята рокля, която някаква мистична сила ме беше подтикнала да облека, макар че студеното време за началото на декември да беше на лице? Или да му кажа каква съм страхливка?