Control || H.S.

Глава 73

Аделайд

Беше събота сутринта и аз си приготвях кафе в кухнята, облечена само с ризата с инициалите на Хари, която той ми беше подарил за Коледа. Майка ми беше на работа и взимаше допълнителни смени, защото колата й се беше развалила и ни трябваха пари за ремонт. Виждах я рядко именно заради това, а когато се засичахме в къщата, беше изморена и не ми обръщаше особено внимание. Това беше и причината да не забележи тъмните кръгове под очите ми и как повечето ми дрехи просто падаха от тялото ми. Наложи се да пробия няколко нови дупки на колана си и започнах да подпъхвам блузите си в джинсите, за да не изглеждаха толкова като чували върху тялото ми.

Едва не изпуснах горещата чаша, когато от телефона ми се разнесе позната мелодия. Не знаех какво да очаквам, когато видях чуждестранния номер на екрана, но вдигнах така или иначе.

- Ало - отговорих, съзнавайки колко слаб звучеше гласът ми.

- Аделайд - разпознах женския глас на мига, - скъпа, как си?

- Джема! - проплаках и без да се замислям, оставих чашата на кухненския плот и седнах на земята - Господи, толкова се радвам да те чуя! Къде е Хари? Как е? Моля те, дай ми да го чуя!

- Шшт - прошепна ми, опитвайки се да ме успокои. - Обаждам ти се само защото Хари ми даде да пазя телефонния ти номер. Боеше се, че ако останеше още малко в контактите му, ще ти се обади и ще вземе най-ранния полет до Лебанон. Наложи се да изтрие номера ти, но преди това ми каза да си го запиша, за да може да те потърси след година.

След всяка нейна дума изгубвах все повече контрол над себе си и съвсем скоро плачех неудържимо, тресейки се и стискайки телефона си в ръка. Беше толкова хубаво да чуя гласа й, да знам, че Хари беше някъде в къщата с нея, да чуя, че му липсвах.

- Всичко наред ли е? - попитах, опитвайки се да вкарам някакъв въздух в дробовете си. - Прочетох писмото му и... По дяволите, Джем, толкова ми липсва, а това е едва началото...

- Не мога да го накарам да говори с теб, скъпа. Дори не трябва да говорим в момента, ако разбере за това, ще ме убие. Но мисля, че не може да свикне с мисълта, че те няма. Минаха три седмици, откакто е вкъщи, а още спи с пуловера ти в ръцете си. Когато си дойде и ни разказа, все още не можеше да осъзнае какво се случваше, нямаше представа къде се намира, какво прави. На другия ден се обади на момчетата. Затвори се в стаята си и отказа да пусне някого вътре, докато говореше. По едно време чух... Чух го да чупи неща. Извиках на мама, защото само тя може да го успокои. Докато идваше, гласът на Зейн още се чуваше. Мисля, че се опитваше да му каже, че ще се погрижат за теб, че може да им има доверие. Когато мама отвори вратата на стаята и влезе... Знаеш ли, видях го само за секунда, но дори и това ми стигаше, за да се разплача. Беше изпочупил всичко в стаята, не беше оставил нищо здраво. Стоеше по средата на хаоса от завивки и стъкло, който беше създал, и се тресеше от плач. Никога съм го виждала такъв, Аделайд. Беше се затворил за всички, никой не искаше да допусне до себе си. Отне ни часове, за да го накараме да ни изслуша и да спре да плаче.

Слушах я и ми се искаше да изровя дупка в земята и да се скрия, защото не мислех, че някога щях да мога да се съвзема от думите й. Представях си всичко това и гърдите ми се стягаха, сърцето ми се пропукваше, цялото ми същество се гърчеше от болка.

Как се очакваше от човешко същество да поеме такава болка?

- Това... Джема, някога ще се оправим ли от това? Ще се възстановим ли? Или винаги ще зеят рани в телата ни?

- Не знам, Адли. Не съм при теб и не знам как се справяш с това, но той е разбит. Не знам какъв вид химия е това помежду ви, но никога не съм виждала двама души да се обичат толкова силно. Не знам какво е специалното помежду ви, но Хари знае... А и всички знаем, че ще се убиете взаимно, ако след година се срещнете и не почувствате нищо или изобщо не се срещнете. Може би не го осъзнаваш сега, но такава любов изпитваш само веднъж в живота си. И ако веднъж я изпуснеш, няма да получиш втори шанс.

- Иска ми се нищо от това да не се беше налагало. И все пак помня как рискувах всичко само за още пет минути. Струваше си много повече, отколкото можеш да предположиш. Никога няма да съжалявам за всичко това. Но какво, ако разстоянието помежду ни се увеличи през тази година, ако се окажем на различни страници?

- Просто се грижи за себе си, Аделайд. Обичам те, но сега трябва да затварям, защото Хари се прибра от магазина и... Знаеш.

- Кажи му, че го обичам - примолих се. - Обещай ми, че ще го направиш.

Тя се поколеба за момент, може би обмисляше дали ако го направеше, Хари щеше да изпочупи всичко наоколо и да се затвори за всеки друг отново. После, преглъщайки тежко и поемайки си дълбоко дъх сякаш за да се успокои, ми отвърна:

- Ще му кажа. Дочуване, Аделайд. Пази се.

След като чух сигнала от прекъсването на връзката, се разпаднах. Забравих за изстиналото си кафе, за книгата на Стивън Кинг, която ме чакаше в стаята ми, за всичко. Лежах на пода и гледах тавана с часове.

Мислех за цитат на Антон Чехов, който ми напомняше на живота ми, преди Хари да се появи в него:"Кръвта й танцува, тя иска да живее, но тук няма живот". След Хари кръвта ми се беше смесила с неговата, но сега той беше на стотици километри от мен.