Control || H.S.

Глава 67

Аделайд

Зейналата рана, която с Хари бяхме успели някак да зашием, сега отново се беше отворила. Болеше ме, колкото и да се залъгвах, че скоро ще мине. Липсата на допира му по кожата ми ме караше да затворя очи пред всичко онова, което си бяхме казали. Искаше ми се да не го бяхме правили, да не се бяхме оголвали толкова открито един пред друг, защото сега видяното ме изгаряше жива. Никога не беше показвал уязвимостта си пред мен, не и по този начин. Не просто не знаех как да избърша сълзите му и да му помогна да се изправи на крака, а и не можех да разбера внезапното му охладняване към мен. Не можех да разтълкувам държанието му.

Бях му ядосана за онова, което беше заседнало в гърлото му и което беше на път да изрече, преди да го бях спряла. Бях еднакво уплашена и бясна заради безпомощността и на двама ни. Не знаех защо когато го прегръщах, се чувствах сякаш ръцете ми бяха в окови. Не знаех кога бяхме потънали в плаващите пясъци на безвремието, но отлично разбирах, че ако не намерихме начин да се измъкнем от тях, щяхме да потънем.

Мислех, че гневът ми нямаше да ми позволи да говоря с Хари и за минута без да си спомня за това как ме беше помолил да го оставя сам. За моя изненада обаче самотата ми прогони всички онези мисли, които ме спираха да отида при него, и едва три дни след онзи следобед цялото ми същество се беше вкопчило в порива просто да го намеря и да го прегърна. Дори с ръцете си в окови, дори с пламтящата си от група кожа, дори с бушуващият гняв в гърдите си, исках просто да усетя тялото му до моето.

В четвъртък сутринта видях закачената програма на една от стените главния коридор в училище и установих, че вторият му час беше свободен. Знаех, че може би имаше работа и вероятно се чудеше как да намери пролука във времето си, за да свърши всичко предназначено за деня, но въпреки това се отправих към кабинета му. Огледах се, за да се уверя, че нямаше никой наоколо, и натиснах дръжката с разтуптяно сърце. Бях уморена от липсата му до себе си, затова дори не се опитах да изглеждам сякаш бях по-силна от обстоятелствата.

Беше седнал на кожения си стол, но за първи път изглеждаше сякаш беше потънал в него. Беше подпрял лакти на бюрото си и заровил глава в ръцете си. Пръстите му се бяха загубили в косата, опитващи се да разплетат къдриците му.

- Влез - промърмори с дрезгавия си глас.

Спомних си първия път, в който го бях чула. Тогава ми се искаше да се скрия заради доминантната нотка в него. После Хари ми беше показал истинската си същност, беше ми позволил да надникна в живота му. А аз се бях влюбила до полуда в него, бях изгубила всичките си задръжки в името на любовта ни. И макар сега гласът му да звучеше по същия почти плашещ начин, не изпитах нещо друго освен любов към него. Дадох си сметка колко пъти същият този мъж ми беше шептял нежно през нощта, опитвайки се да ме успокои след кошмар, за да се отпусна и да заспя отново, колко пъти ми беше чел части от любимата ми книга и колко пъти ми беше казвал, че ме обича.