Control || H.S.

Глава 15

Аделайд

Когато се погледнах в огледалото в антрето, ми се прииска да изпищя. Не знаех дали единствено студената нощ е причината за цвета на лицето ми, но изглеждах като деветгодишната версия на себе си, която си играеше с ружа на мама. Тогава знаех, че се залъгвам. Знаех, че не бях права, като мислех, че внезапната промяна у майки ми е причина за огромната вълна на щастие, която ме беше заляла. Доминиращият източник беше Хари, изпратил ме до нас като в онези романтични филми за влюбващи се гимназисти. Беше такова клише, но замаяното ми съзнание не можеше да приеме нищо друго освен факта, че ми беше дал палтото си.

-   Хайде, идвай - майка ми ми извика от дневната, нетърпелива да се завърне в кухнята, която толкова много обичаше.

Не можах да прикрия усмивката си, докато влизах с огромната торба в ръце. Сърцето ми туптеше толкова силно, сякаш бях извършила грях, и не можех да направя нищо, за да го укротя. Мама дори не ме забеляза, втурна се към покупките, остави ги на плота в кухнята и извади всички погребани в прашните шкафове книги с рецепти. Едва не заплаках от щастие, когато я видях за първи път от толкова време насам изпълнена  с живот. Дори осветлението придоби по-особено значение, докато трескаво прелистваше страниците, изписани с указания за приготвянето на любимите й ястия.

-   Какво ще правиш? - попитах я, когато се спря на една от тях и започна да изважда купите, за които знаех, че са подарък от баба.

Не ги бях виждала от толкова отдавна, почти бях забравила колко значеха за нея.

-   Четирите вида макарони със сирене. После може би и ябълков пай. Как ти се струва?

Не успях да прикрия въздишката си, изтръгнала се от гърдите ми. Толкова тайно бях очаквала да каже, че ще приготви любимото ястие на баща ми, и да загаси светлината на надеждата, която беше примигнала. Но всичко това беше истина, тя се отърсваше от обгърналата я скръб и с нищо не показваше, че ще ме разочарова и този път, както беше правила през всичките тези години. Може би сега щеше да е различно, може би нещата щяха да потръгнат.

-  Подай ми онази лъжица там.

Тръснах глава и заех позицията си на помощница, както когато бях на седем и се възхищавах на любовта й към готвенето. Онези дни ми липсваха толкова много, че понякога болеше само при спомена за тях.

Несъмнено ми липсваше и баща ми. Баща ми, който ме целуваше по челото всяка сутрин, преди да ме изпрати на училище. Баща ми, който ме учеше как да си връзвам връзките и винаги ми казваше, че трябва да бъда силна и независима. Той беше единственият, който ме подтикваше да бъда различна, подкрепяше ме във всеки избор, който направех. Винаги се грижеше за мен, когато паднех от колелото и си ожулех коленете. Промиваше раните ми, докато бях облегнала глава на рамото му и плачех.

Когато останах само с мама, която в онзи момент трябваше да откликне на подкрепата ми и да даде своята, се чувствах слаба и твърде зависима. Затова и се научих да готвя, вършех къщната работа и правех всичко възможно, за да не я разочаровам. Опитвах се да заслужа вниманието и одобрението й, но не знаех, че не беше способна да се грижи за мен.

Едва сега я разбирах. Примирих се със случилото се и посрещнах настоящето със широко отворени ръце. Харесваше ми. Беше хубаво да я видя отново усмихната и почти безгрижна.

-   Лека нощ - пожелах й, когато извади и четвъртата тавичка макарони със сирене, а съвсем не изглеждаше готова за лягане.

Вероятно маратонът й в кухнята щеше да продължи до сутринта.

Докато се колебаех дали да я прегърна, тя хвана ръката ми със собствената си, покрита с брашно, и пооправи косата ми.

-   Обичам те, Адли - каза го ясно и отчетливо.

Нямаше никакъв намек за шепот или несигурност. Тя го каза. А аз бях на път да се разплача.

-   И аз теб, мамо.

Докато крачех към стаята си, покрих лицето си с ръце. Тръшнах се на леглото, обляна в сълзи и с болезнено широка усмивка, разтегляща устните ми. Стоях така дълго време, докато не се уморих достатъчно, за да се взема в ръце и да се шмугна под завивките.

Не успях да заспя. Имах твърде много за премисляне, за да си позволя спокойствието на съня. През първите часове на нощта се радвах на шума, долитащ от другата част на къщата. После той затихна и ме обзеха други вълнения. Нямах търпение за понеделник. Нечии тревисти очи и онази многозначеща усмивка ми липсваха. Чудех се дали Хари ще дойде на работа с коженото палто. Дали отново щеше да ми намигне? Дали щях да имам възможност да му разкажа за това, което се случи преди малко? И какво, по дяволите, се случваше в толкова тихия ми и еднообразен досега живот?