Control || H.S.

Глава 10

Харолд

Новото начало на седмицата ми поднесе толкова много изненади, че за миг повярвах, че това не е изключение и че скучното ми ежедневие си отива завинаги. Първият сюрприз ми беше сервиран още в седем и половина, когато още търках очите си, за да се разсъня, докато крачех към кабинета си. Мис Хърт ме чакаше там, намръщена и видимо недоспала, държейки куп листи между кокалестите си ръце. 

-    Добро утро, мистър Стайлс - поздрави ме.

Отвърнах й, макар съвсем да не исках тя да е първия човек, с когото разговарях днес.

-   Нещо спешно ли е?

-    Да - впи поглед в мен, после го отмести към вратата, - има промяна в програмата. Само класовете ви са разбъркани, така че не смятам, че това ще внесе някакъв смут у вашата подготовка. Докато с моята... Е, както и да е.

-    Защо е това разместване? - сбърчих вежди.

-    Мис Долорес ще изнася съобщение на форума, затова трябваше да съкратим учебното време. Междучасията са пет минути, а часовете - двадесет и пет. Приятен ден!

В момента, в който ми обърна гръб и затръшна вратата зад себе си, се строполих на кожения стол. Опитах се да пропъдя главоболието с таблетка ибупрофен, която държах скътана във вътрешното джобче на куфарчето си. 

Когато звънецът изби, в кабинета се изля цял океан от малки и съвсем незрели още дечурлига, които се споглеждаха и не можеха да осъзнаят къде са. Виждаха ми се много, за да бъдат само от един клас. 

-    Кой е отговорникът за дневника? - опитах се да ги надвикам.

Имах чувството, че уча малки и пискливи лястовичета да летят, когато дори не знаех дали имат криле.

Две момичета ми донесоха дневниците на класовете си. Оказа се, че трябваше да поема две паралелки от осми клас, защото колежката, която им преподавала обикновено, излязла от града по спешност. Това беше втората изненада.

-     Намерете си места и си извадете учебниците. Кажете ми и на кой урок сте.

До третия час имаше затишие. След голямото междучасие, което беше десет минути, прекарани в дежурство по коридорите, влетях в кабинета си. Бях сигурен, че ушите ми не ме лъжат и всъщност не полудявам. 

-    О, по дяволите - Клеър Майкълсън изруга, закривайки се с пуловера си.

Беше седнала на стола ми и разтворила краката си, така че Грег от дванадесети клас да получава доста добър достъп до това между тях, докато беше забил колене в пода.