Control || H.S.

Глава 54

Харолд

След грандиозното ми напиване с момчетата в бара измина седмица, а Аделайд още не спираше да ми се подиграва. Докато бях пиян, с Джиджи са ми направиха снимка, на която точех лиги по огромна дървена лъжица, и тя реши, че махмурлукът няма да е достатъчно голямо наказание, задето се бях напил до безпаметност.

Бях се отказал да мисля, че някога ще престане, но в сряда следобед това се промени. Когато се върнах от гимназията и видях обувките й до вратата и палтото й на закачалката, дори не се изненадах. Живееше тук много повече, отколкото живееше при майка си, но не беше нужно тя да разбира за това. Не ме изненада и песента на Франк Синатра, която звучеше от грамофона в дневната, нито пък тавата с недопечени бисквитки в кухнята. Изненада ме самата Аделайд, която си беше присвоила бутилката червено вино, нужна й за правилната рецепта, и сега танцуваше гола до кръста.

Голата й кожа блестеше благодарение на слънчевите лъчи, които прозорците с дръпнати завеси пропускаха. Движенията й бяха плавни и спокойни, докато се опитваше да следва ритъма точно в средата на стаята. Гласът й едва се чуваше на фона на силната музика, но тя не се отказваше и упорито си припяваше заедно с Франк Синатра. Очите й бяха затворени и тя не усети присъствието ми, докато не отидох до нея и не обвих ръце около талията й. Беше с гръб към мен, но когато отпусна глава на рамото ми, се уверих, че ме е познала. За момент спря да пее и устните й застинаха, докато обмисляше какво да ми каже. Не й дадох този шанс, а вместо това я целунах, вкусвайки виното от езика й.

Стояхме просто така за малко, обвили ръце един около друг, и танцувахме, докато песента не започна да се повтаря отново и отново. И двамата обичахме да правим това - просто да танцуваме на любимите ни песни, да не казваме нищо, а всъщност всичко.

- Трябва да отида да сменя плочата, цвете - усмихнах се и я пуснах от прегръдките си, изчаквайки я да стъпи здраво на краката си, преди да се отправя към дневната.

- Обичам те - чух я да казва, докато се връщах.

Красотата й, макар да ми беше позната отдавна, ме порази в онзи момент. Леко притворените й очи, стелещите й се по гърба коси, червените устни с вкус на вино - всичко това ме удари в гърдите толкова силно, че сърцето ми се сви. Всичко, което исках, беше тя да остане при мен завинаги, да остане, да остане...

И докато гласът на Стиви Никс се стелеше около нас и аз повтарях на Аделайд, че я обичам безкрайно, бях готов да падна на колене и да заплача, задето я имах. Имах всичкото щастие на света в ръцете си, съзнавах, докато тя се кикотеше, опита от алкохола. Аз, от друга страна, бях пиян от самата нея, полудявах от любовта си по нея и не знаех как да спра.

Докато въздействието на виното върху нея щеше да отмине след няколко часа, нейното въздействие върху мен никога нямаше да го направи. Завинаги щях да обичам всеки дъх, който поемаше, завиждайки на въздуха около нея. И нямаше наистина връщане назад, вече бях изгубил контрол над всичко това. Нямаше начин да се върна и да я изтрия от съзнанието си, да отмия допира й по тялото си и аромата й по кожата си. А и не исках, никога не исках да я забравя, защото беше единственото, за което си струваше да живея.

- Дори когато си половин свят надалеч от мен - прошепна, а после си взе голяма почивка, преди да продължи, - няма да забравя тази нощ.

Реших да не й казвам, че още слънцето не беше залязло и че беше твърде пияна, за да си спомня и минута от това на другия ден. Не й казах и колко отчаяно се молех на който и да пишеше съдбата ми да не ме разделя от нея никога, защото не знаех дали липсата й няма да ме убие.

Като малък не вярвах, че някога ще намеря някоя като Рапунцел или Спящата красавица, защото Джема винаги ми казваше, че такива принцеси не съществуват в реалния свят. В тийнейджърските си години, когато можех сам да чета за принцесите, но предпочитах да се гмурна сред подобия на такива по партита в чужди къщи, не вярвах в любовта. "На кого му трябва" - обожавах, когато един приятел подметнеше ей така, - "имаш ли себе си, имаш всичко". В университета бях започнал да се съмнявам в мотото му и търсех твърде упорито някого, в когото да се влюбя.

Но едва сега, когато любовта не само беше дошла сама при мен, но и беше превзела всяка частица от мен, можех да нарека онова мото пълна детинска измишльотина. Любовта не беше просто откриване на някаква принцеса и щастлив край, както смятахме като малки. Любовта беше всеки трън и всяка роза, от които беше изплетена оградата около двореца. Всеки камък, от който беше направен той. И беше много по-нужна на мен и на целия свят, отколкото четиринадесет-годишният Хари смяташе.