Control || H.S.

Глава 75

Аделайд

Не знаех някъде отивах, докато вървях по безкрайните коридори, а около мен крачеха пусти хора с пусти сърца. Не знаех какво щях да правя, когато излезех оттук и видех мъчително бавно падащите листа на дърветата. Не знаех и защо толкова упорито търсех Хари, щом влязох в кабинета по география и на мястото му все още не седеше никой.

Не бях глупава, отлично разбирах къде беше и защо го нямаше, но все пак инстинктите ми бяха по-силни от мен, от болката, която се опитваха да потушат с илюзия, и от всичко останало. Потърсих кухарчето му на бюрото - нямаше го. Вдишах дълбоко, за да доловя поне някакъв остатък от аромата му в тази стая - подуших единствено дървесина и прясно окосена трева.

Затова стиснах ръба на чина си и се помъчих да не стоварвам раницата си на пода, докато останалата част от класа ми влизаше в стаята. Оставаха ми още няколко месеца с всички тези хора, но дори това беше много за мен. Не исках да ги виждам, нито тях, нито когото и да било. Елизабет знаеше това и усложливо мълчеше през повечето време от часовете, а понякога дори ми помагаше да се справя с домашните.

Сега знаеше и че се страхувах от избиването на звънеца, затова когато вратата на кабинета се отвори и аз почувствах нуждата да повърна, стисна ръката ми под чина. А когато видях новата ни учителка по география и дъхът ми изсвистя през зъбите, можех да почувствам състрадателния й поглед върху себе си.

Мис Гелър беше на тридесет, държеше безличната си тъмна коса повдигната на опашка и гледаше всички ни с добродушните си сини очи. Когато ни позволи да седнем на местата си, усетих как сърцето ми се пръска на части. Скрих лицето си в ръце и легнах на чина, защото тя не беше това, което исках да видя.

Хари не беше любимият учител на класа ми, но липсваше на всички ни, защото мис Гелър беше некадърна, държеше се твърде безразлично към предмета и нямаше ни най-малък подход към нас. Елизабет потвърди теорията ми, докато тя все още пишеше заглавието на урока с перманентен маркер на дъската. Червенокосата ми приятелка си нямаше и понятие защо реагирах толкова остро на всичко, но и нямаше нищо против да ми указва подкрепа, когато имах нужда от нея.

На края на часа получих съобщение от Джиджи. Прехапах устна, за да не се развикам от щастие. След раздялата ми с Хари с момичетата излизахме рядко и момчетата едва ли не се криеха от мен, защото знаеха, че ще ги моля да ми кажат как е той или да му предадат нещо. И все пак бяха най-добрите приятели, за които някога можех да мечтая. Водеха ме по купони и партита и ми позволяваха да удавя болката си в коктейли, а след това се грижеха за мен. Понякога дори ми показваха снимките, които Хари им беше изпращал. Беше си купил апартамент в Южната част на Лондон и беше започнал работа в някакво местно училище. Не ме беше забравил - повтаряха ми го всеки път, в който се видехме.