Control || H.S.

Глава 13

Аделайд

Онази сутрин майка ми ме изпрати до колата, млясвайки ме по челото и подавайки ми обяда, който беше приготвила преди да си легне. Докато запалвах двигателя, прехапах устна, за да не зейне устата ми в почуда.

Истината беше, че майка ми не беше чудовище. Моята нежна и узряла майка не беше нито фанатичка като тази на момичето от романа на Стивън Кинг "Кери", нито жена, подтикваща ме да мразя собствения си дом. Не, тя беше жена, направила достатъчно смели и разумни личностни избори, за да можех да се нарека гордо нейна дъщеря. Обичаше ме, обичаше ме толкова много, че плачеше нощем, докато през съзнанието ѝ се въртяха множество варианти на дилемата за различието ми. Почти я чувах как си мисли колко си приличаме и колко в същото време никога нямаше да съм като нея.

Жестовете ѝ в седем сутринта обаче ме изненадаха. Спомнях си последния път, в който ме целуна. Беше на семейна снимка, докато татко още беше жив. От смъртта му нито беше стъпвала в кухнята, а всеки път, в който ме докоснеше, сякаш потръпваше. Знаех какво ѝ беше. Беше вдовица в малък град като Лебанон, в който слуховете плъзваха, сякаш бяха клечки кибрит, изпуснати на място, полято с бензин. Старите приятелства бяха лумнали в пламъци, твърде крехки, за да бъдат спасени в моменти на пълно отчаяние. Спомените я изгаряха жива.

Не беше тайна за никого, че бях като трън в очите ѝ първите месеци. Докато се разминавахме по стълбището, едва ме поглеждаше, а когато нощем ѝ напомнях да си пие лекарствата, ме гледаше с такава омраза, с каквато не беше гледала дори предишните си най-добри приятелки, които не я подкрепиха и за секунда. Нито дойдоха на погребението, нито някога повече я поздравиха.

- Какво пак си изпаднала в размишления? - Клеър ме попита, побутвайки ме с рамо на входа на училището.

- Нищо ми няма, просто не си доспах.

- О, супер - извъртя очи. - Сега цял ден ще си кисела като лимон.

Всъщност бях спала девет часа, но ми трябваше оправдание за намръщеното изражение. Този град не приемаше личните проблеми на хората. Затова и бях свикнала да ги крия, сякаш щях да бъда съдена, ако ги признаех пред някого.

Може би затова споделяното с Хари беше толкова лесно и някак се случваше без мое позволение и контрол. Може би фактът, че не беше нито от града, нито от Америка, ме подтикваше да му разказвам за семейството си.