Control || H.S.

Глава 20

Харолд

В осем без петнадесет бях паркирал пред дървената ограда на семейство Суейт и стоях в колата, докато се предполагаше, че слушам песен на "Дъ Смитс". Истината беше, че гласът на Джони Мар съвсем не ме интригуваше достатъчно, че да ме накара се откажа от вътрешната война, която водех. Сякаш бях дошъл твърде рано, за да остана, но и твърде късно, за да си тръгна. Чувствах се като пролука през времето и пространството, невъзможна да се затвори. Часовникът на дясната ми китка тиктакаше ритмично и отброяваше секундите, през които можех или да проявя здрав разум, или да се отдам на самозапалване с помощта на горящите ми вече ръце, докоснали сладкия грях. Аделайд беше забранения плод за мен, твърде опияняваща и примамлива със сладостта си, до която още не бях стигнал. Или може би вече я бях взел в шепите си и впивах зъби до болка, опитвайки се да задържа вкуса за възможно най-дълго по езика си?

Когато портата се отвори, всички мисли, преоблечени като войни, паднаха мъртви в съзнанието ми. Нямаше вече Джони Мар, часовникови стрелки или Едем. Всичко беше придобило значението на една прашинка прах в свят, изобилстващ от множество такива, когато я видях. Огледа се наоколо, а след като съзря джипа ми, надникна вероятно към съседската къща, за да се убеди, че никой не я наблюдава. След това тръгна насам с бързи и добре премерени крачки. Забелязах, че отново е заровила ръце в джобовете на палтото си, затова увеличих парното, преди да изляза, за да й отворя вратата от другата страна.

- Здравей - ръцете й се увиха около врата ми и тя ме придърпа към себе си за бърза прегръдка. - Извинявай, че се забавих толкова, батерията на телефона ми падна и не можах да видя колко е часът.

- Не си закъсняла - поклатих глава, показвайки й часовника си. Беше точно на време. - А сега влизай, преди да си измръзнала.

Широка усмивка се разпростря на устните й, но тя не ми разкри каква е причината за нея. Когато и двамата вече бяхме вътре, преди да потегля, настоях да ми каже дали има място, на което иска да отидем. Бях планирал вечерта, разбира се, но не исках да се окаже, че тя също го е направила.

- Ами не... Трябваше ли?

За миг се улових, че се взирам твърде дълго в прехапаните й устни. Вдигнах поглед към очите й, само за да видя несигурността в тях. Беше толкова неопитна и напрегната, че се наложи да увелича радиото. Вероятно страничният шум и отговорът ми я отпуснаха, защото скоро се облегна на седалката и затвори очи, припявайки частите на песента, които успяваше да долови.