Control || H.S.

Глава 42

Харолд

Може би бяха очите ѝ, събрали света ми и нюансите на всички цветове, тези, които караха сърцето ми да тупти толкова учестено. Може би черешовата ѝ усмивка ме караше да се чувствам толкова жив. Може би само тя и никой друг можеше да ме накара да изпитам всичко това. А "може би" несъмнено бяха думите, с които се залъгвах. Не ми се искаше да повярвам напълно, че това наистина се случваше. Та нима не можеше да ми бъде отнето само за секунда?

Въпреки това не можех да се страхувам, че това между нас можеше някога да приключи. Не можех да се предпазя от влиянието ѝ, не можех да го избегна. Нуждата да я имам вече се беше разпространила и обсебила съществото ми, доминираше над здравия ми разум, в който страховете дори не можеха да се родят, без да бъдат погребани под любовта ми към нея.

Не и когато идваше разплакана в къщата ми в почти полунощ и открито ми показваше, че не може да ме изгуби, защото болката ще я разбие на парчета. Не и когато всичкия морфин на тази земя нямаше да е способен да запълни липсата ни, ако някога си тръгнехме един от друг.

Сега я държах близо до гърдите си, опитвайки се да забравя сълзите в очите ѝ от преди няколко часа. Да я видя толкова смазана от отговорността на тайната ни и срама, че не ми беше споделила за Самюел, беше твърде много. Не можех да понеса зачервените ѝ очи и треперещите ѝ ръце, които държах в своите. Да я успокоя беше чист инстинкт за самосъхранение, защото всяка част от мен се задушаваше от спазмите, причинени от това, което виждаха очите ми.

Четох ѝ на глас от една от любимите ѝ книги, което я разсея. Скоро мокрите следи по бузите ѝ, които бях избърсал, но те все още личаха, засъхнаха. А сега, когато все още беше твърде тъмно, но изгревът наближаваше, Аделайд заспиваше на леглото, на което се бяхме любили преди дни. Ръцете ми скитаха в дългата ѝ и непокорна коса, губеха се, отново потъваха в мекотата ѝ, и така отначало.

- Ако продължиш, може да заспя - промърмори с уста, притисната във възглавницата. - Мирише на теб.

Зарадвах се на доволната ѝ усмивка и я целунах по челото. Бях сигурен, че винаги щях да помня сънените ѝ думи, отнесения тон и мекия, меден глас. Щях да помня как забиваше лице във възглавницата ми, търсейки места, на които мирисът ми беше попил по-добре.

- Нямам нищо против, цвете.

- А имаш ли нещо против да остана тук завинаги? Не мога да си представя да се намирам някъде другаде сега, без теб.