Control || H.S.

Глава 69

Аделайд

Получих съобщението на Хари малко преди обяд в неделя.

Свободна ли си днес? Надявам се майка ти да е на работа и да успееш да дойдеш вкъщи. Хх

Успях да убедя майка ми, че отивам у Клеър да пишем домашни и грабвайки в ръка обувките си, изхвърчах от къщата. Обух се в колата и дори не включих радиото, бързайки да стигна по-скоро при Хари. Все още се чудех какво влияние имаше над мен и защо не се беше изчерпало вече. Винаги ли щеше да ме кара да се чувствам така?

В стремежа си да се добера до него, не забелязах предупредителните знаци, които вероятно всеки слепец би видял. Джипът го нямаше на улицата, а той никога не го прибираше в гаража. Столът на верандата беше покрит с найлон - онзи, на който с Хари бяхме посрещали безброй изгреви и залези. Звънецът липсваше на входната врата и под краката ми нямаше изтривалка. Извадих ключовете си и ги завъртях в ключалката, преди пред мен да се беше разкрило всичко онова, от което се страхувах.

Коридорът беше празен - стените бяха голи, никъде не се виждаше закачалката и множеството палта и якета, закачени на нея, обувките му не бяха разпръснати навсякъде около мен. При гледката сърцето ми се разтуптя, можех да почувствам течащата по вените ми паника. Пристъпих вътре и извадих ключовете си, отправяйки се към хола.

Дали не правеше пролетно почистване? Молех се да беше така.

Но холът беше също толкова изпразнен от живота, който беше кипял тук. На мястото на дивана, който имаше особено сантиментално значение за мен, беше голям черен куфар. Нямаше ги шкафчетата, нямаше я колекцията от стари камери, нямаше я картината, която Хари ми беше купил от галерията в Св. Луис.

В съзнанието ми беше настанала война, но рационалните мисли малко по малко бяха започнали да изтикват назад налудничавите ми предположения. Нямаше никакво пролетно почистване, куфарът не просто така си седеше на средата на хола.

Уверих се в това, когато се втурнах в кухнята само за да открия там Хари, който оглеждаше бездушната стая и вероятно се чудеше дали не беше забравил нещо. Обърнах се и вперих поглед в стената над главата си. Отдъхнах си при вида на мазното петно с формата на ръката ми. За два дни беше успял да изнесе всички мебели от къщата, но не беше успял да заличи дребните отпечатъци като този, които доказваха, че любовта ни се беше родила и разцъфтяла между тези четири стени.