Control || H.S.

Глава 63

Аделайд

Надбягвах се с вятъра, докато отгоре ми се изсипваше порой. Зрението ми беше замъглено заради сълзите в очите ми и разчитах по-скоро на слуха си, отколкото на него. Молех се единствено до стигна до вкъщи, преди природата на Хари да го беше принудила да излезе да ме търси. Знаех колко дълбоко го беше грижа за мен и че никога нямаше да ме остави да се прибера сама в това време, но това беше последното, което исках от него. Не можех да го оставя да ме намери, не и този път. Имах навика да бягам от него, сега не беше нищо различно.

Не исках да ме вижда в това състояние, не исках да знае какво можеше да ми причини само с няколко свои думи. Всичко онова, което си бяхме казали, ме изяждаше отвътре. Гърдите ми се свиваха от страх всеки път, в който си помислех на какво беше способен Джаксън. Ужасявах се от мисълта, че можех да изгубя Хари.

И докато тичах по алеята за вкъщи, а след това и трескаво отключвах входната врата, дори не се опитах да се успокоя. Едва когато нахлух в коридора и заключих отново, за да не могат вятърът и дъждът да проникнат вътре, чух шума от кухнята. Събух се, внимавайки да не вдигам шум, макар вече да бях вдигнала достатъчно, че може би дори съседите ми бяха разбрали, че се бях прибрала.

- Аделайд? - чух майка ми да вика.

Погледнах се в огледалото и осъзнах каква бъркотия бях всъщност. Цялата бях подгизнала и от мен капеше вода по пода, очите ми бяха подути и зачервени и цялата треперех като кученце, на което му беше студено. Чувствах се точно така - като изгубено от стопанина си кученце, което търсеше къде да се скрие, докато бурята отминеше.

- Прибрах се - отговорих й и хвърлих палтото си на закачалката, бързайки да се добера до стаята си.

Но преди да бях направила и крачка дори, тя се изпречи на пътя ми с голяма купа със смес за бисквити. Усмивката й веднага се стопи, след като ме видя.

- Какво ти има? - веждите й се сбръчкаха в израз на загриженост и тя остави купата на шкафа за обувки, приближавайки се до мен.

- Няма нищо - опитах се да овладея гласа си и да го накарам да спре да трепери, но се провалих и в това, докато тя ме оглеждаше. - Но трябва да се подсуша, иначе ще настина.

Усетих ръката й на рамото си и когато поривът да се отдръпна ме сполетя, осъзнах каква пропаст бяхме позволили да се отвори помежду ни след смъртта на татко.