Control || H.S.

Глава 18

Харолд

Чух как Рена, която случайно бях срещнал на път за работа, падна и ми извика. Ако момчетата ни наблюдаваха отстрани, щяха да ме отвлекат и да ме бият, докато не им кажа кой наистина съм, защото истинският Хари никога не би лишил жена от помощ. Но не ме беше грижа. Единственото, което имаше значение сега, беше Аделайд, тичаща с всички сили към шосето. Още преди да съм осмислил случващото се, се втурнах към нея. Краката ми сами се движеха по мократа пътна настилка, тялото ми правеше всичко възможно без команда, само за да се добере до нея.

Успях да я хвана секунда, преди да стъпи на пешеходната пътека. Паниката, която ме беше обзела, може би ме беше принудила да я дръпна твърде грубо към себе си. Очите й искряха с такава жлъчност и антипатия, че едва не я притеглих в обятията си и не й се замолих за прошка. Прошка, задето вчера се бях държал като лунатик, а днес тя ме беше видяла в съвсем различна светлина със съвсем различна жена. Дишането и на двама ни беше накъсано, когато звуци от клаксони се разнесоха край нас. Издърпах я на тротоара, преди дори да бях отворил уста. Инстинктите ми бяха нажежени до червено до нея, всяка клетка в тялото ми искаше да я предпази.

- Каквото и да си си помислила, за да побегнеш така, то не е вярно. Изслушай ме.

Цялото й лице отразяваше как се чувства - объркана и раздразнена, разочарована и на прага на сълзите. Гърлото ми се свиваше, докато я гледах такава, но се насилих да говоря.

- Това е позната, с която приятелите ми ме запознаха преди няколко седмици. Видя ме, докато се качвах в колата и нямаше как да не я поздравя. Сама разбираш защо я бях хванал.

И двамата погледнахме към Рена, която вече беше се изправила, но изтупваше дрехите си и събираше изпадалите принадлежности от чантата си. Очаквах вълна от вина, която щеше да ме залее. Но това не се случи. Цялото ми внимание беше концентрирано върху Аделайд и косата й, която вятърът раздухваше във всички посоки. Беше образувала огромен ореол около главата й, а тя дори не се опитваше да я укроти.

- Съжалявам, че действах толкова импулсивно - промърмори, забучила поглед в ръцете ми, които още държаха нейните.

Дали искаше да я пусна? Дали трябваше да го направя?

- Всичко е наред, просто... не излизай друг път така на шосето, става ли?

Лицето й се окъпа в руменина и тя затъкна кичур коса зад ухото си. Реших, че това е подходящия момент да освободя ръцете й, макар да ми се искаше да я притегля в обятията си и да спра да се тревожа за факта, че Рена беше на няколко крачки от нас и ако не беше твърде заета да се оглежда за такси, можеше да ни види.

- Трябва да помисля - гласът й трепереше и се наложи да издиша няколко пъти, преди да продължи. - Всичко това е твърде много.

После побягна. Благодарих се на празното шосе, знаейки, че трябва да й дам пространство. И време. И може би да я оставя, защото самият аз трябваше да помисля и да разбера какво правя.

Онази сутрин никой от нас не отиде в гимназията. Тя сви зад ъгъла, където живееше, а аз се обадих на момчетата, които само това и чакаха, и поисках да се видим в бара след петнадесет минути. Когато пристигнах, Луи и Зейн вече се бяха настанили и поръчваха. Платих двойно на бармана, само за да остави проклетите пияни старци и да ми даде бутилка уиски на момента.

- Пич, какво е станало?

Чух Лиам, който спогледа и мен, а после и двамата ни приятели на сепарето, но не му отвърнах. Какво можех да му кажа? Че исках да целуна седемнадесет-годишно момиче ли? Че след година най-сетне бях намерил някого, към когото изпитвах нещо, но този път беше незаконно и щяха да бъдат против?

Найл дойде последен, ядейки парче пица и препъвайки се в собствените си развързани връзки. Обувките му бяха кални и косата му приличаше на гнездо. Вероятно беше станал преди минути.

- Хора, седем и двадесет сутринта е. Сериозно ли ще се правим на по-големи алкохолици, отколкото сме, и ще пропуснем работа, за да седим в тоя бар и да се наливаме? Изобщо кой даде идеята...

Устата му беше запушена от голямото количество бренди, което Зейн изля в гърлото му. Той се закашля, но бързо го преодоля и стигна до прозрението, че необичайно за мен, но аз бях свикал срещата. Големият въпрос за тях сега беше защо.

Големият въпрос за мен беше какво, по дяволите, се случваше в живота ми напоследък. Утре, когато щях да бъда достатъчно трезвен, щях да кажа на директорката, че ми се е наложило спешно да изляза от града поради семейни причини. Но докога така? Докога щях да отбягвам неизбежното? Само след няколко часа щеше да ми се наложи да се срещна с Аделайд заради учебната програма, освен ако тя не решеше да страни от мен.

- Някой знае ли защо е толкова кисел? - Лиам продължи да упорства, кимайки към мен.

- Той не е кисел, идиот такъв - Луи го сряза с полупиян поглед. - Та той изглежда така, сякаш е станал със стиснати до пръсване топки. Направо е болен, ако питаш мен.

Продължих да отпивам от стъклената бутилка без да им обръщам внимание. Онзи ден смесвах уиски с чувства, докато не се оказах достатъчно пиян, че да не мога да се прибера сам вкъщи и да понеса реалността. Но момчетата бях там за мен.