Control || H.S.

Глава 72

Харолд

Този път не ми беше трудно да намеря ключа за входната врата, вече имах само два - този в ръката ми и този на колата. Отключих, усещайки топката нерви в стомаха си, която се свиваше и отпускаше с всеки мой дъх. Вкарах куфара си, а после и аз пристъпих напред, чувайки гласовете и на четиримата. Всички си бяха вкъщи. Дали някой от тях щеше да ме разбере?

- Хари! - майка ми първа дойде, а погледът й се стрелна към ръката ми.

Вероятно очакваше някой да я държи също като през коледната ваканция. Вероятно очакваше да има и още един куфар в коридора.

- Здрасти - опитах се да се усмихна. - Реших да намина...

- Къде е Аделайд? В таксито ли е още? Защо не й помогна с куфара, а я остави сама да го носи?

- Мамо... - прокарах език по устните си, опитвайки се да ги навлажня - Сам съм, тя не е с мен.

- Какво? - Джема излезе от хола, държейки в ръцете си Оливия - Как така? Майка й ли не я пусна или от училището не й позволиха да отсъства?

- Вече не сме заедно - подпрях се на дръжката на куфара си, защото имах усещането, че краката ми нямаше да ме издържат.

- Какви ги говориш? Пиян ли си или се шегуваш? - Робин също се зададе.

- О, Хари - майка ми първа осъзна какво се беше случило, затичвайки се към мен и прегръщайки ме. - Толкова съжалявам, скъпи! Добре ли си? Ела да седнем, хайде, да идем в хола!

Там им разказах всичко - за Джаксън, за майка й, за едногодишното ни споразумение. Не знаех как намирах сили да говоря, как думите се изплъзваха от устата ми, защо ми беше толкова трудно да им го призная. Мислех, че ще ми е непосилно да им кажа, че се бях провалил, че може би я бях изгубил.

- Дори не знам как си събрах нещата - избърсах очите си с опакото на ръката си. - Нямам идея как се обадих на компанията за пренасяне на мебели и ги гледах, докато ги изнасяха от къщата, а после ги качваха в камиона. Нито пък как я бях оставил сама там, в онзи град с онези хора... Какво ще прави там? Как-как ще се справи?

Майка ми ме прегърна и зарови успокоително ръка в косата ми. Може би в онзи момент на всички им се искаше да ми изтръгнат гласните струни и да ме обесят на абажура на тавана, но подкрепиха решението ми и се погрижиха за мен. Робин качи куфара ми в стаята ми на горния етаж, а Джема пусна водата в банята, за да напълни ваната. Според нея една дълга вана с ароматни свещи и класическа музика можеше да оправи всичко.

- Когато със сестра ти бяхме скъсали за месец - Михал започна, разтривайки с ръка рамото ми, - си мислех, че съм я загубил завинаги. Нямах си представа какво да направя, по цял ден се наливах със скоч и плачех на рамото на брат си. После, едва след като вече бяха минали три седмици и чух от приятелките й, че е излязла на среща с някакъв колега, реших да се държа като мъж и да отида при нея. Взех се в ръце, почуках на вратата на апартамента й в Лондон и успях да я убедя да ме изслуша. Знаеш ли, мислех, че ме беше забравила. Но не беше така. И ето ни сега - сгодени сме, планираме сватба. Така че не се отчайвай. Доколкото я опознах през коледната ваканция, е свястно момиче. Сигурен съм, че ще си заслужава, ако и двамата почакате колкото и да е нужно.

- И не мислиш, че ще ме забрави?

- Тя е влюбена в теб! - усмихна се - А и ти в нея. Знаете кога пак ще се срещнете. Какво повече искате?

- За любовта трябва търпение, Хари - майка ми се съгласи с него. - Дай й време да порасне, да намери себе си, мечтите си... Позволи й да види какъв е животът без теб, да запълни сама празнината в себе си. А ако е достатъчна за себе си, но все пак не е щастлива, ще се върне при теб и ще те обича дори повече от сега.

Слушах ги, но не знаех дали можех да им повярвам. Имах доверие на Аделайд, разбира се, че й вярвах. Знаех, че щеше да се справи, че щеше да намери начин да постигне това, което искаше. Молех се само аз да успеех да се съхраня без присъствието й до себе си.

- Хари, ваната е готова! - Джема ме извика.

Когато се разминахме в коридора, й благодарих, а тя ме целуна по бузата. Докато се качвах на горния етаж, по стените видях всички снимки на семейството ни от Коледа. На всички се смеех, бях прегърнал някого или се боричках с момчетата, но на никоя не изглеждах толкова щастлив колкото на последната, на която Аделайд беше до мен.

В банята осъзнах колко трудно щеше да ми е да се съвзема, да свикна с изгарящата гърдите ми болка и да я приема като част от съществото си.