Between me and you (# 1 Me&You)

Chapter 50

~Зак~

Въобще не ми се спеше, но като знам, че тя не е спала предната вечер, а сега е два часа през ноща, някак си трябваше да я накрам да поспи. Както ясно ми даде да разбера, няма да се прибере, така че това беше единствената ми алтернатива.

Изчаках около десетина минути, след което отворих бавно очи. Бях прав, Тара спеше близо до лицето ми, за което нямах абсолятно нищо против. Усещах парфюма ѝ и аромата ѝ, което ми действаше като наркотик.

Преместих стола си от нейната страна, след което ѝ наметнах сакото си и седнах до нея, като я погалих леко по меката и дълга коса. Винаги съм харесвал косата ѝ, както и всичко в нея.

Очите ѝ с цвят на кафе, на шоколад, на страници от книга. Това което харесвах в тях беше тънката линийка около ириса ѝ, която беше почти като златна.
Големите ѝ сочни устни, които все още усещам върху своите. Косата ѝ, която винаги е разпиляна в красиви къдрици. Присто всичко у нея...

Това, което направи за мен беше наистина, наистина много специално и важно за мен. Останалите също щяха да намерят начин да ме измъкнах, сега е специално. Тара я е грижа за мен. Сама каза, че тя не е искала да ме оставя тук. Тя е взела признанията, за да измъкне мен.

~~~~

Нямам представа колко време е минало, откакто Тара заспа, но нямах абсолятно нищо против да я гледам и да се любувам на перфекната ѝ същност.

Дан влиза с гръм и трясък и не ми остава време да го предупредя да е тих...

"Свободен си! Само трябва да." поглежда към Тара, която се събужда стреснато. "О, мамка му, извинявам се."

"Заспала ли съм?" обръща се към мен, а аз ѝ кимам усмихнато.

"Излез с Дан аз само подписвам и идвам." тя измънка едно сънено добре и двамата излязоха.

Малко след тях дойде адвоката, за да ми каже какво и къде да разпиша.

"Разбрах, че имате познати в управлението, така че ще ви се обадим щом хванем истинския извършител." стиснахме си ръцете.

"Ще се радвам да е възможно най-скоро." той кимна, благодарих му и излязох.

Тара и Дан ме чакаха, а Джеф и Джесика явно имат работа.

"Аз имам работа и трябва да бягам, така че адиос!" Ахх Дан и неговите щорутии. Засмях се, а а Тара ми метна ключовете и седна в колата. Последвах примера ѝ и след малко закопчавах колана си.

"Много ли ти се спи?" хвърлям ѝ един поглед за няколко секунди.

"Не особено, защо?" заглежда се в игривия ми поглед.

"Знам, че много искаш да пробваш колата..." казвам леко провлачено, а тя ахва. "Какво ще кажеш?" отново я поглеждам, а усмивката ѝ е до ушите.

"Това въпрос ли е, мамка му?! Естествено, че да!" сигурен съм, че ако не бяхме в кола тя щеше да подскача, като малко дете.

"Нека видим какво може тогава." заявявам, след което натискам газта и се прествоявам към магистралата.

Поради късния час, пътя е празен. Това ми дава възможност да вдигна до край.

Усещам, че Тара е наистина щастлива в момента, така че това е единственото, което ми трябва.

"Искам и аз!" казва тя, а аз се подсмихвам и единствено кимам.

Спирам на първата отбивка и се сменяме, като Тара дори не излиза от колата. Прескача от едната седалка на другата и докато седна, тя вече е сложила колана си и ме чака.

"Само внимавай, чу ли?!" казвам ѝ, а тя ме поглежда с поглед казваш 'о, я стига'. Засмях се, докато закопчавах колана си и просто ѝ се доверих.

Тя натиска педала за газта и имам чувството, че излитаме. Споменах, че ѝ вярвам нали? Е май сега не особено...

Носим се по магистралата с триста километра и фона отстрани се слува в една двуцветна, размазана картина.

По навик посягам към скоростния лост, като ръката ми докосва нейната. Поглеждам я, като тя мен също, но само за секунда. Не дърпа ръката си, така че оставям моята върху нейната. Движим лоста заедно, като аз се усмихвам.

Не знам защо, просто контакта с нея ми действа добре. Кара ме да се усмихвам и да искам отново да целуна пухкавите ѝ, леко розови устни.

Последните дни не съм спрял да мисля за проклетата целувка и скоро ще полудея. Знам, че ако я целуна отново няма да се спра само с целувката, така че се въздържам. Нямам представа как да определя това чувство, но знам, че е чувство и то е в мен. Надявам се и в нея, понеже не искам да изживявам гимназията отново...

To be continued...