"Към колко чада ще се прибираме?" Попитах докато сипвах кафе в чаша.
"Може ли и за мен?" Помили ме Деймън и му сипах. Не съм лоша.
"Не знаем още. Малко по късно" отговори ми Доминик
"Трябва да звънна на Карлос"
"Аз ще те прибера" Деймън каза и отпи от кафето си.
"Не, няма нужда"
"На едно и също място отиваме. Обещавам че няма да те дразня даже ако не искам няма и да говоря"
"Добре" отговорих и се чу плач и не след дълго Дилара се появи с Касандра.
"Защо плаче принцесата ми?"
"Защото баща й в глупак"
"Какво направих сега?"
"Нали щеше да дойдеш. Къде беше цяла нощ?"
"На дивана. Исках да ви е по удобно"
"Да бях отишла и аз при момичетата а бебето да седи само а?"
"Не мога да разбера какво лошо направих"
"Имах нужда от теб, Дом, но те нямаше"
"Мисля че имаш нужда от друго. Колко време не сте го правили" Деймън зададе глупавият си въпрос и леко го ударих за да млъкне докато Дилара извърташе очите си.
"Не ми помагаш Доминик"
"Помагам ти"
"Как по точно? Нощно време когато плаче не ставаш за да я успокойш, памперси не сменяш, не я преспиваш."
"Но всичко останало го правя." Продължаваше да говори спокойно докато жена му се ядосваше още повече. "Нужно ли е точно сега да говорим за това?"
"Чакай само да се приберем" погледна го така че чак аз се изплаших.
"Опа семейство Уолтън по спокойно" Доминик отново се обади.
"Само да ти напомня че не съм Уолтън"
"Само да ти напомня че имаме дете"
"Аз не съм забравила, но ти явно си. Да й бях дала моята фамилия" обърна се и излезе от кухнята.
"Какво й става" обърна се към нас
"Защо не й помагаш, братле?"
"Помагам"
"Явно не достатъчно"
"Според мен просто е изморена. Ще й мине, спокойно"
ESTÁS LEYENDO
Стъклена Любов
RomanceЗа сравнително краткият си опит с живота съм виждал всичко. Болката, лицемерието и омразата винаги са били залепени за мен. В този ред на мисли е очевидно колко смаян бях след появата на русото торнадо в живота ми и ми показа че всъщност нищо не съм...
