The Run

Част 12

- Моля? - обади се Челси объркано.

- Чакайте, защо? Нали семействата нямаше да бъдат въвлечени в нищо и щяха да стоят настрана! - запротестира Стан. Жената вдигна лукавите си сини очи към тях и заговори:

- Да, до момента, в който не бъдат засегнати, което се случи преди по-малко от двадесет и четири часа. На практика вече са замесени. Съжалявам, такава е политиката.

- Мамка му, баща ми ще ме убие - завайка се момичето и отново седна на стола си, държейки се за челото. Всичко се объркваше! Нищо не вървеше по-план, а ситуацията сякаш нарочно не искаше да си дойде на мястото. Не им стигаше смъртта на Чък, бяса на Кайл, а сега и родителите им. За тях какъв шок щеше да е това?! Да бъдат изведени в бронирани черни джипове от типове с костюми и слушалки. А по една щастлива случайност, децата им бяха замесени с тези хора!

- Вие сериозно ли? От две години работим под прикритие, минахме през какво ли не, а сега изведнъж всичко се дъни? Поне да останем тук, докато те дойдат! - извика ядосано Кенет и захвърли документите си по масата.

- МкКормик разбирам те напълно, но не е възможно! Това са нашите закони и ние действаме по тях! Още повече, че семействата ви ще бъдат в пълна безопасност след като научат - уверяваше ги брюнетката, отвръщайки със спокоен и равен тон. Това беше напълно достатъчно да изкара русото момче от релси, но някак си успя да потисне гнева си, за разлика от Челси, която ги погледна с упрек и изсъска злобно:

- В безопасност като тази на Чък ли?

Тя стана от мястото си, взимайки листовете в ръка и изхвърча от залата. Станли и Кенет я последваха навън, където ги чакаше черен Мерцедес и висок почти два метра шофьор.

Момичето отвори рязко задната врата на джипа и бързо се шмугна вътре, а адреналина й удряше нови висоти. Не след дълго се присъединиха и момчетата, като Кенет седна отпред при шофьора, познат им до болка.

- До полета ви има около час. Към летището ли да карам директно? - попита делово мъжа без капчица емоция в гласа си. След като двамата седнали на задната седалка не отговориха на въпроса, Кенет го погледна и кимна мълчаливо.

Точно така прекараха и тридесетте минути път до летището на Оушън. В пълно мълчание и мъка. Къде по загиналото момче, къде по факта, че семействата им щяха да научат нещо така важно за децата си без те да бъдат там...

- Ще се обадя на Кайл - заяви Челси, излизайки от колата. Кени я погледна тъжно и бързо я предупреди:

- Недей, остави го.

- Имам правото да се тревожа за него - изрепчи му се блондинката, допирайки телефона до ухото си. Не след дълго отново погледна към екрана и изпсува:

- Мамка му, изключен е.

- Може да е в самолета - опитваше се да ги успокои Стан. Кенет поклати глава и дълбоко в себе си знаеше, че заради това не можеха да се свържат с Кайл. Просто му трябваше време и най-лошото - удушник. 'Моля те, моля те не прави глупости, умолявам те' мислеше си Челси, вървейки до момчетата. Кенет забеляза тревогата й и изведнъж му се прииска да я прегърне силно, да я целуне нежно и да й каже, че всичко е наред. Но не беше. Нищо не беше наред и нямаше да бъде, докато не намерят убиеца на Чък, но преди това по-важно бе да открият Кайл.

''Полет с номер 205491 НД ще се състои за Ванкувър, Канада от терминал 12 в десет часа и тридесет минути'' - разнесе се гласа на някаква жена по радиостанцията. Тримата се спогледаха и веднага разбраха, че това е техния самолет. Станли бързо се насочи към терминалите и намери техния, заставайки на опашката, която не беше особено дълга. Пред него имаше петима души, явно останалите се бяха качили вече.

- Дали нашите са вече в агенцията? - обърна се Стан към приятелите си. Кени повдигна рамене и въздъхна тежко, след което отвърна:

- Не знам. Повече се тревожа за родителите на Кайл. За тях ще е още по-трудно.

След около двадесет минути, тримата вече бяха на летището, където ги чакаше голям сив джет.

- Чакай, не сме ли в пътнически? По принцип с това пътуваме - учуди се Челси, обръщайки поглед към самолета до техния. Пилотът на тяхната машина се приближи към тях и им посочи с ръка накъде да тръгнат, а те го последваха.

- Защо летим с частен самолет? - попита Стан на висок глас, поради шума от двигателите, който можеше да заглуши стадо слонове.

- Заповед на агенцията - отговори делово мъжа и се заизкачва по стълбите. 'По дяволите, има ли някой тук, на който чувствата му да не са изтръгнати!?' ядосваше се наум блондинката, пристъпяйки в самолета. Салонът на машината беше изцяло в кремаво бежов цвят, с на вид, удобни пет кожени седалки и малки масички пред тях. Всичко останало си беше стандартно - светлини, прозорчета и пътека между пасажерите.