The Run

Част 67

- По дяволите, мамка му, защо... По дяволите! - шепнешком ругаеше Челси, стискайки очите си с пръсти. Кайл я гледаше все така безмълвно, напълно стъписан от шока, който сякаш го разтресе из основи. Той вдигна очите си към нея и се престраши да погали с длан лицето на момичето. Кожата й беше все така мека и топла, точно каквато я помнеше и преди. Допирът му бе нежен, успокоителен, сякаш с него идваше и надеждата у момичето, че нещата ще се оправят и всичко е просто един голям кошмар. Уви, реалността застигна и двамата, когато Челси избърса сълзите си и обърна лицето си към него.

- Кажи нещо... - промълви тя, хващайки ръката му с нейната. Лед срещу огън се бореха в този контакт. Челси впи очите си в тези на Кайл, стискайки ръката му, сякаш от това зависеше как ще се стекат обстоятелствата по-нататък. Момчето стоеше все така стреснато, неспособно да помръдне. В ума му се блъскаха хиляди мисли, тревоги, страдания, щастие... Нямаше представа как да реагира, единственото, в което беше сигурен обаче - искаше да я прегърне повече от всичко. Да усети топлината от тялото й, близостта й, нейната женственост и факта, че това момиче е негово.

- Ще го мах...

- Не! - изстреля светкавично Кайл, гледайки Челси в очите. Тя си пое дълбоко въздух и удари главата си в седалката, стискайки зъби.

- Напротив! Това решение е мое! - изкомандва момичето, а Кайл я хвана за китките отново и изсъска срещу нея:

- Това решение е наше! Също както и детето!

- Това тук - посочи към корема си тя - е една голяма грешка!

- Това там е нашето дете и няма да ти позволя да го убиеш! Не и него! Обичам те, Челси! Обичам ви! Искам да бъдем заедно, не ме интересува тъпата сделка, не ми пука за това какво ще каже Кенет, не ми пука! Искам да съм щастлив, не ми отнемай тази възможност, моля те... Умолявам те, Челси недей... Преминах през ада, не ме връщай отново там- заговори момчето, държейки китките й вече по-нежно. Пулсиращата болка от хватката му се превърна в лека милувка, а устните му затанцуваха по кокалчетата на ръцете й. Въпреки че думите му бяха единственото, от което се нуждаеше Челси в момента, за да вземе подобно решение, нещо в нея не спираше да се бунтува. Пламъкът, изгарящ съзнанието й с яростта, която се зараждаше всеки път, спомняйки си думите му в коридора, не й даваше да повярва. Не искаше да повярва, че това е Кайл. Не искаше да се възпротиви на това, че я обича. Тя също го обичаше! Много, при това! Сърцето й се късаше, когато чуеше колко отчаяно се бори той за любовта, но Челси бе прекалено самоуверена и твърдоглава, за да приеме, че е обект на подобни чувства. Струваше й се абсурдно, под нивото или по-скоро - твърде стряскащо. Идеята да принадлежи на някого, да е зависима от него и да се остави напълно в ръцете на друг, да погребе тревогите си и страховете си, да даде поле за изява на демоните си пред някого... Мисълта я ужасяваше! Тя не беше слабата, онази, която буди съжаление или чувство за умиление. Челси Андерсън беше фаталният образ на момичето с ледено сърце, а не на влюбения идеалист.

- Челси... - прошепна Кайл, изваждайки я от транса. Тя премига няколко пъти, съзнавайки ситуацията и промърмори:

- Искам да помисля.

- Какво ще мислиш!? Това е нашето...

- Кайл това е дете, а ние сме убийци! Не мога да взема такова решение веднага и то точно сега, когато съм толкова... Ще помисля. Обещавам, ще помисля - увери го тя, прокарвайки ръка по скулестите му бузи. Момчето инстинктивно се отърка в нея, целувайки пръстите й и прошепна финално, преди да запали двигателя и да продължи:

- Обичам те, запомни го.