The Run

Част 37

Това непринудено флиртуване, определено ласкаеше Дарил, но в същото време го оздачаваше. 'Първо си студена, после привлечена към мен... Харесва ми' помисли си той, оглеждайки лицето й. Челси му се усмихна мило и заяви:

- Отивам да си взема нещата.

- Чакай - каза Кайл и я последва. Момичето не му обърна внимание и продължи спокойно по малкия коридор. Боже, спомените й се връщаха отново и сърцето й затуптя все по-силно.

- Челси, стига - измърмори къдрокосото момче и хвана рамото й. Тя моментално се дръпна от хватката му, но Кайл беше решен. Той трябваше да говори с нея, не можеше да остави нещата така.

- Държиш се като малко дете!

- Така ли? - обърна се Челси към него, с още по-голяма усмивка - До преди няколко часа твърдеше, че се държа като курва, а сега като дете. Моля те, уточни се със себе си.

- Знаеш, че не исках да го кажа. Получи ли съобщението ми? - попита я той. Блондинката повдигна рамене и отвърна отвеяно:

- Да, имаше нещо такова. 

- И? - продължаваше разтревожено Кайл.

- Нищо.

- Нищо? Нищо! Как така нищо?

- Да не мислиш, че си направих труда да го отворя - заяви подигравателно Челси и се засмя леко. - Казах ти, оттук нататък ти забравяш за мен.

- Но аз..

- Не ми пука, Брофолвски - извика Челси, влизайки в стаята си. Момичето си пое дълобко дъх и усети как пулсът й се ускоряваше. Сякаш бе пребягала маратон. Така се отразяваха разговорите й с Кайл върху психиката - чувстваше се изтощена и напълно смазана. На вратата й се почука моментално след като тя влезе. 'По дяяволите какво искаш още!?' разгневи се на ум момичето, което, разбира се, веднага се отрази на поведението й и побесня. Отвори рязко.

- Какво по...

- Хей! - вдигна ръце Стан в знак на отбрана. Челси въздъхна облекчено и се усмихна мило, заговаряйки:

- Извинявай, Стан.

- Не съм Кайл, спокойно - пошегува се момчето, опирайки се на рамката. Боже, потта, стичаща се по тялото му и разрошената черна коса толкова му отиваха. - Тук съм относно него, между другото.

- О! - бе единственото, което успя да излезе от устата на момичето. Не можеше да го вини, Кайл и Стан бяха най-добри приятели, винаги се подкрепяха и споделяха всичко. Е, не съвсем всичко, защото това се правеше с Кени, до преди две седмици.

- Може ли да вляза?- попита я спокойно той, поглеждайки в очите й, в които веднага разчете разочарование и болка. Станли беше отличен слушател и психолог, както го описа по-рано Кайл. Успяваше да ти влезе под кожата, но не с цел изгода, а за да може реално да ти помогне. Челси повдигна рамене и каза с нотка на съжаление в гласа:

- Сега не е моментът, чакат ни за закуска, защото Дарил предложи да хапнем навън. Но по-късно може да поговорим, ако все още искаш.

Наистина, ако имаше време, щеше да му сподели, независимо дали той щеше да каже по-късно на Кайл.

- А, да става! - отвърна момчето - Виж, не искам да изглежда, че се меся, затова ако не ти се говори с...

- Не! Аз всъщност искам и то доста. Така че няма проблем - прекъсна го момичето и го прегърна. Той стори същото, въпреки че целия лепеше от пот и каза:

- Радвам се. Сега отивам да се изкъпя и ще дойда възможно най-бързо.

- Добре - отвърна момичето и затвори вратата след него. 'Боже, какво ми става' заупреква се тя наум.