The Run

Част 11

- Чък... По дяволите, Чък! - изпсува на глас момичето, поставяйки дланта си на устата. Тя стисна очите си, за да спре сълзите и се опита да се съвземе възможно най-бързо. Кенет забеляза колко й е трудно и се доближи до нея, заговаряйки с мекия си спокоен глас:

- Хей, слушай ме, Челси. Това е битка на характери и ние - посочи с пръст себе си и нея - трябва да сме силни за Кайл. Стан също ще бъде с нас, затова моля те, дръж се и не плачи.

- Как може да си толкова безсърдечен!? Чък е мъртъв! - извика блондинката, събирайки целия кураж в себе си. Чувстваше се адски объркана, но не разбираше защо. Може би защото ставаше съпричастна с болката, която Кайл изпитваше и по някакъв начин се опитваше да компенсира и неговата мъка като плаче. С Чък наистина не бяха близки, но се познаваха и то добре, а това й се струваше като кошмар.

- Челс, моля те ела на себе си!

- А кой ще се погрижи за семейството му!? Помисли ли за Кейт и Джеймс? - озъби му се момичето и нахлузи раницата си на рамото по-удобно. Кени въздъхна тежко, замисляйки се, че тя имаше право. Наистина не беше се сетил как щяха да го преживеят родителите на Чък. Изобщо кой щеше да им каже? Как се казва такава новина? Кенет се обърна към Челси, която крачеше към конферентна зала и бързо я настигна. Тя извади с треперещи ръце телефона от джоба си и бързо набра номера на Стан.

- Здрасти, Челси! Тренировката при...

- Чък е мъртъв. Веднага ела в агенцията - заговори момичето. В слушалката не се чу нито говор, нито звук. Сякаш връзката беше прекъснала, но обаждането все още течешe. Не след дълго, Станли намери сили в себе си, надигна се от леглото, в което си почиваше и попита:

- Това шег...

- Веднага Стан! Идвай веднага! - извика в отговор блондинката, затваряйки рязко. Момичето блъсна вратите на конферентната зала и захвърли раницата си в единия ъгъл на малката стая. Тя бързо се настани в един от осемте стола и постави лакти на масата, тактувайки си с крак. Кени седна до нея, разтвори краката си и се облегна на меката кожена облегалка. Той въздъхна тежко, огледа се наоколо и сплете пръстите си едни в други на масата. Потънаха в мълчание, а единственото, което правеше фонов шум бе звука от статичност от всички монитори, компютри и проследяващи устройства в стаята. Помещението не беше особено голямо, по-скоро кръглата маса правеше такова внушение.