The Run

Част 71

5 часа по-късно

Болница 'La vida larga'

Мълчание. Мълчание бе единствената дума, която напълно описваше атмосферата в това стерилно, неприятно, миришещо на всевъзможни дезинфектанти, място. Затишие, което вещаеше огромна буря с разрушителни размери, а последиците от нея щяха да бъдат фатални. Непоправими. Безвъзвратно изгубили своя смисъл. Дори въздухът тежеше, а тягостното усещане за нещо загубено, не спираше да напомня за себе си с всяка изминала минута, в която нямаше ни вест, ни кост от лекарите в операционната зала, където се намираше Кайл. Станли стоеше безмълвен, подпирайки челото в юмрука си, а Кени се бе облегнал на стената, напълно съсипан от развоя на събитията. Самообвинителната му природа достигна апогея си, когато осъзна, че именно заради него четири живота бяха на ръба да изгубят напълно смисъла си - този на Катрин, на Кайл, на Челси и на... От своя страна, Дарил не спираше да обикаля, ту говорейки по телефона, ту от притеснение, че всичко свърши. И то по най-ужасният възможен начин, като се изключи факта, че Катлин бе жива и здрава.

- Каза ли им? - измърмори Кени, държейки се за главата. Той вдигна сините си очи срещу тези на Дарил, сякаш го умоляваше за нещо, което бе неизбежно. Мъжът въздъхна тежко, кимайки бавно и приклекна до металните столове, на които бяха седнали агентите.

- Не биваше да им казваш. Кой знае какво става сега... - констатира Стан, затягайки бинта около крака си. За щастие, раната му не беше особено сериозна и не се наложи операция. Бе достатъчно да се извади гилзата от крака му без допълнителни усложнения, но заради нараняването, почивката поне до 3 месеца, бе задължителна.

- Казах го Анджела, не е моя работа да разтребявам на семействата ви за случилото се - оправда се мъжа.

Няколко минути по-късно от стаята на Челси излезе една нисичка жена със синкава униформа и разтревожен вид. Кени и Дарил веднага скочиха от местата си, а тя затвори вратата след себе си и заговори:

- Вижте, трябва й почивка.

- А бебето?! Какво стана с бебето? - продължи паникьосан Кени. Той отлично съзнаваше, че детето не бе от него, но сега това нямаше никакво значение.

- До колкото знам, госпожица Андерсън е поискала да направи аборт... - обясни жената, но Станли се намеси:

- Но се отказа накрая! Не ме ли чухте!?

- Стан успокой се - посъветва го Дарил. Жената кимна бавно, усмихвайки се тъжно, тъй като не знаеше какво да каже. Все пак, тя бе просто медицинска сестра, не беше наясно със състоянието на момичето. За неин късмет, по коридора се зададе мъж с табелка 'Акушер-Гинеколог', който спокойно заяви:

- Не се тревожи, Клара, аз ще се оправя. Здравейте, аз съм доктор Фуентес, лекуващият на Челси. Тя е добре, но загуби много кръв, което предизвика анемичен пристъп, затова трябваше да прелеем от...

- Не ме интересува процедурата! Как е тя!? - настояваше Кени, който току-беше готов да се нахвърли върху мъжа. Дарил отново зае отбранителна позиция, когато доктора отвърна спокойно:

- Челси е добре както и детето. Въпреки кръвозагубата и анемията, добре са.

- Вие ли сте близките на господин Брофловски? - обади се втори глас, който звучеше далеч по-тихо и ужасяващо от този на Фуентес. Всички моментално обърнаха поглед към мъжа в алено-червени дрехи, който свали лекарската си шапка бавно. В този миг и тримата знаеха какво означава това. Скръбта, изписана по лицето му, мъката, с която говореше и чувството на вина, застигащо го всеки път, когато изгубеше пациент, бяха повече от очевидни. Не бяха нужни думи, просто едно свеждане на глава.

- Не... Не може! Не може, не! - крещеше Кени, сривайки се напълно, облян в сълзи. Стан, стисна очи, отмятайки глава настрани и се опита да изглежда възможно най-силен, но емоциите взеха своя праг. В този коридор се бореха живота и смъртта. Краят и началото на човека бяха побрани в тази повратна точка, точно тук, точно сега. Една отвратителна шега на съдбата, която сблъска двете крайности. Животът такъв какъвто винаги е бил, несправедлив, причудлив, дори леко плашещ... И смъртта - неканена, отхвърляна, отказана да бъде приета, но единствено тя бе сигурното в това крехко човешко съществуване.