The Run

Част 14

Не след дълго, Стан надникна на седалката на Челси. Спеше с ръце хванати една в друга, а колената й бях.а плътно долепени до гърдите. Той се усмихна тъжно и погледна към Кени, който си играеше с оставения нож до местата им. Беше нещо като предпазна мярка за всеки случай.

- Кой би убил невинно хлапе? Защо би го направил? - прошепна русото момче, въртейки оръжието. Стан по погледна, намести се по-близо до него, за да не му се налага да шепне и отвърна:

- Врагове?

- Стига бе, та те са на деветнайсет. Дори и да е имал такива, на кого му стиска да извади пистолет и да го застреля?

- Ами ако е бил по-голям? Някакво спречкване или нещо такова? - осъмни се Стан, заглеждайки се в мрака навън. Кенет го погледна умислено и заговори:

- Едва ли. Може да е нещо свързано с Кайл.

- Кайл е най-спокойното същество, което познаваме. Кой е вбесил толкова, че да тръгне да си отмъщава чрез брат му?

- Като се замислиш, доста хора сме убили - констатира Кени и продължи да си играе с хладното оръжие. Той постави лакти на масата, сплете пръстите си едни в други и попита сериозно:

- Според теб ще ни дадат ли да видим отново досиетата на скорошните мишени?

- В архивите се пази всичко до колкото знам, но ти трябва секретен достъп. Кой ще ти го даде? Анджела ли? - засмя се подигравателно Стан, след което продължи - Стига, Кени, поне веднъж да не правим глупости.

- Това не са глупости, Марш! Става дума за Кайл и убития му брат! - извика шепнешком момчето и заговори по-спокойно - Като пристигнем във Ванкувър ще помоля за номера на Томас.

- Томас? Книжният плъх, Томас? - изненада се синеокото момче, облягайки се на седалката. Действително въпросния Томас не беше нещо особено - просто един скучен архиватор. Той просто пазеше документите от изминали задачи в един голям склад и често ги четеше и сверяваше в системата. Добре си вършеше работата, но беше просто невъзможно да не е така. Разбираше и от компютри, което всъщност му бе осигурило място в агенцията, а не толкова, че е внимателен и добър охранител на стари непотребни листа.

- Същият. Той ще ги провери и ще ни даде информацията. Оттам ще ги проучим и ще видим кой е нашия човек - каза уверено Кени, облягайки се на седалката си. Стан смръщи вежди, нацупи се и отвърна:

- Първо, не знаем дали е било лична вендета, второ шансовете това да се случи са едно към пет.

- Длъжни сме да опитаме. Не губим нищо.

- Добре, ще му звъннем като стигнем - съгласи се тъмнокосото момче и отново се загледа в тъмното небе. Кенет извърна очи към спящото момиче и изведнъж му се прииска да отиде и да я погали по лицето. Нежно, за да не я събуди. Да усети мокротата от сълзите, които беше изплакала, да я целуне, за да я успокои. 'Престани с идиотските сценарии' осъди се наум русото момче и отново продължи да си играе с хладното оръжие, впивайки поглед в него.

След около няколко часа през радиостанцията се разнесе строгия глас на пилота:

- Моля, сложете коланите си. Кацаме във Ванкувър след петнадесет минути.

Тримата агенти моментално се разбудиха и бавно заопипваха около седалките си.

- Пристигнахме ли? - учуди се момичето, затягайки колана около кръста си. Стан кимна уморено и потърка очите си с едната ръка, а другата покриваше устата му, заради прозявката.

- На тези седалки се спи учудващо добре - опипа я с ръка момчето. Челси се усмихна. Може би за първи път от много, много време успя да се разведри и не се чувстваше разкъсана между хиляди мисли, улегнали в главата й.

- Успяхте ли да поспите? - попита блондинката, поглеждайки към двамата си приятели.

- Не съм спал - отвърна лаконично Кенет без дори да извърне поглед към нея.

- О - беше единственото, което успя да излезе от устните й. Изненада я начинът, по който започваше диалога им.

- Дори опита ли се? - погледна го Стан. Кенет впи студените си сини очи в него и отговори:

- Да и не ми се получи.

- Колко е часът? - попита Челси, опитвайки се всячески да нормализира отново тона помежду им. Стан погледна към китката си и заяви:

- Почти три и половина е.

- Мамка му, никой няма да е на мястото. Къде ще го търсим? - започна да се тревожи Челси, отпускайки главата си на меката кожа. За миг забрави, че търсят Кайл не заради друго, ами заради смъртта на брат му. Сънят, макар и кратък, успя да овладее нервите и сякаш всички отново разсъждаваха трезво. Разбира се, все още се чувстваше емоционалното напрежение, но не бе така силно както преди.

- Все пак ще отидем, ще ни пуснат на мястото сто процента - увери ги Стан, усещайки как самолета се снижаваше повече и повече.