The Run

Част 62

Гробната тишина от недоумение в кабинета контрастираше перфектно със звука, който издадоха гумите на служебния автомобил на Кени. Той бе стиснал волана толкова силно, че пръстите му се бяха отпечатали на кормилото, а колата се понесе с невъобразима скорост. Километража бавно мина покрай цифрата 50, насочи се към 60, докато не стигна до 90, което беше немислимо в градски условия. На Кенет не му пукаше, сърцето му биеше толкова силно, че всеки един момент можеше да се пръсне, а вените вместо да изпомпват кръв, тласкаха адреналин по цялото му тяло. Единственото, което в момента имаше значение бе целта - Браян, Катлин и екипа.

- По дяволите, по дяволите, мамка му! - крещеше момчето в затворения автомобил и изведнъж усети как сълзите му се стичаха по бялата кожа. Той прехапа устните си силно, след което осъзна, че не беше в състояние да продължи да шофира и веднага наби спирачки. Слава богу, пътя беше празен, така че всичко се размина без проблеми. Кенет усещаше онази отвратителна празнина в гърдите си да нараства, а това беше болезнен процес. Малко неща бяха в състояние да го разплачат и да го накарат да се почувства безпомощен, безнадежден и изгубен, но новината, че малката му сестричка се беше превърнала в жертва на собствената му немарливост, беше способно да го убие. През ума му се нижеха какви ли не мисли - дали тя е жива, как е, колко ли е изплашена до това дали изобщо знаеха родителите им. Как щяха да реагират те!? Изобщо човек готов ли е да чуе подобно нещо за детето си?

След няколко минути, прекарани в удряне на волана и крясъци, момчето успя да събере разбитите парченца от психиката си и грабна телефона. Той моментално набра Кайл и задиша дълбоко и бавно, за да се опита да звучи възможно най-хладнокръвно:

- Кени... - чу се от отсрещната страна.

- Знам. За всичко. Аз... Обаждам се да попитам къде сте? Има ли новини? Не смей да ми спестяваш каквото и да е! - процеди момчето, хващайки се за челото. Главата го болеше толкова силно от създалото се напрежение, че имаше усещането, че ще се пръсне. Пулсациите бяха на моменти, което още повече влошаваше картината.

- В къщата в Санта Марта сме. Казва се Лос Байладорес. Чакаме те...

- Не ме ли чу какво те попитах?! - извика Кенет. Кайл въздъхна бавно и отвърна разтревожено:

- Има, но...

- Но какво, мамка му Кайл!? Какво още не ми казвате!?

- Имаме 48 часа, за да я открием! - нервите на момчето не издържаха и гласа му се разнесе през коридора. Той стисна очи силно, удряйки тила си в стената зад него и издиша бързо. Кенет остана безмълвен. Напълно стъписан от думите на приятеля си и бързо захвърли телефона на задната седалка.

- Кенет? Кени? Ало! Чуваш ли ме, ало!? - повтаряше Кайл, но безуспешно. Отговор така и не се появи, затова просто прибра личния си телефон в джоба и отново се фокусира върху мисълта защо Челси се бавеше толкова вътре.

- Мамка му, хайде! - прошепна момчето, удряйки по стената.