The Run

Част 16

Тримата се заизкачваха по стълбите, а помещението миришеше на ново. Дори стълбите и дървения парапет бяха полирани. Когато стигнаха втория етаж, Кенет затърси стаята, която им трябваше. Че те бяха четири! Коя от всичките е тяхната?

- Мамицата му - изпсува на глас момчето и започна да почуква на вратите една по една. Сърцето на Челси отново се сви. Знаеше, че отново щеше да види момчето и то в една отвратителна светлина. Мразеше този Кайл.

- Кайл? - прошепна Стан, взирайки се в младия мъж. Беше пълна бъркотя в стаята, а като за капак, той изглеждаше още по-зле. Косата му бе разрошена и навсякъде, а дрехите му - раздърпани. Само Кайл стоеше неподвижно с брада подпряна на ръцете си, които бяха свити в юмрук. Гледаше стената пред него мълчаливо и дори не обърна внимание, когато влязоха те. Малкия лаптоп, навързан с кабели, беше все още включен и светеше.

- Кайл? - повтори Кенет, пристъпяйки към момчето. Той извърна поглед към приятелите си, огледа ги и измърмори студено:

- Какво търсите тук?

- Теб - обади се Стан.

- Не биваше. Връщайте се в Амерка.

- Кайл, дойдохме, защото се тревожим за теб... - заговори Кенет, когато момчето го прекъсна. Подивя. Отново губеше контрол над себе си, а хич не беше свикнал с това:

- А не бива! Защо се тревожите за мен, а? Майка ми е в болница, брат ми на другия свят, а вие сте тръгнали за мен да се вайкате! Какво не ви е наред, бе хора!?

- Да, по дяволите, майка ти е в болница и се нуждае от теб, защото тя, за разлика от брат ти, е жива! - извика Челси, съзнавайки колко безсърдечно и ужасно звучаха думите й. Бяха наложителни, защото знаеше, че ще подействат като отрезвител на момчето. Или поне се надяваше. Кайл впи ледените си очи в нейните, сякаш я разкъсваше с поглед. Всички замлъкнаха, а напрежението ту скачаше нагоре, ту стремглаво отиваше надолу.

- Млъквай, Андерсън - извика срещу нея той. 'Андерсън..' името й отекна в главата с гласа му. Толкова гняв, ненавист и упрек само в едно име. Заболя я, защото си спомни, че винаги когато се караха я наричаше така, а те не спореха почти никога, което правеше момента още по-неприятен. В редките случаи, когато се сдърпваха винаги следваше период, в който се отбягваха и отдалечаваха един от друг. Това бе последното, което искаше Челси в момента.

- Не ти млъквай, държиш се тъпо! Семейството ти има много повече нужда от теб сега, а ти се правиш на герой! Дори да откриеш името му, какво ще направиш Кайл?!

- Челс, успокой се - напразно се опитваше да я вразуми Стан, докато Кенет седеше по-близо до рижавото момче, усещайки как ситуацията се нагнетяваше.

- Не говори за семейството ми, а погледни своето собствено! - извика срещу нея Кайл. 'Мамка му, успокой се' крещеше си наум момичето, но адреналина й отново бушуваше във вените и този път едва се сдържаше да не му посегне.

- Ей, ей стига. И двамата млъквайте! - укроти ги русото момче, заставяйки по средата. В този миг през вратата влезе Кевин с ядосано изражение:

- Хей, това е работно място, не сериал. Или си решавайте проблемите тихо, или се разкарайте оттук.

- Кайл, хайде да се поразходим малко - предложи му Стан, хващайки го за рамото. Момчето се дръпна машинално и взе якето си от леглото, след което изхвърча надолу по стълбите. Усещаше всеки един ускорен удар на сърцето му. Кръвта му кипеше, изблиците на агресия го заливаха на талази, а въздухът го потискаше. Може би предложението на Стан не бе толкова кофти идея.

- Аз отивам при него, а вие двамата... Челси, овладей се по дяволите! - смъмри я Стан и изхвърча от стаята подир рижавото момче. Момичето затръшна вратата след него и се свлече надолу, прегръщайки колената си.

- Какво по дяволите беше това!? Ти си тази, която се вайкаше постоянно къде е, как е и какво се случва с него, а сега? Челси... - упрекна я Кени, клякайки срещу нея. Тя впи кафевите си очи в неговите и отново я заля вълна от вина. Не биваше да му говори така, думите имаха много по-голяма тежест в момента, от когато и да било преди.

През това време, Стан всячески се опитваше да догони Кайл, който вървеше с характерната си забързана и леко приведена напред, походка.

- Не разбирате от дума и това е. Казах ви да ме оставите! - обърна се към приятеля си рижавото момче. Марш го хвана за рамото и заяви:

- Пич, съжалявам. Наистина, съжалявам. Знам, че това не значи нищо за теб в момента, но..

- Но какво, Стан?! Всичките съболезнования, на които се наслушах дали ще върнат Чък обратно?! Малкото ми братче е мъртво, Станли! Майка ми е в болница, само защото не успях да го опазя! А сега какво? Да се върна и да я погледна в очите, да й кажа, че нямам представа кой ни причини всичко това ли? Това ли да направя Стан!? - викаше с все гърло момчето, когато най-после не издържа. Сълзите вече напираха в очите му, бледият цвят на кожата му бе вече пурпурен, а ръцете му трепереха. Дали от студа, дали от емоцията, Кайл беше напълно смазан. Разрушен и съсипан.