The Run

Част 64

През това време, телефонът на Станли иззвъня звучно. Двамата с Дарил веднага се напрегнаха, но лицевите мускули на момчето веднага се отпуснаха, когато на екрана прочете името на Сали Джоунс. Единственото красиво нещо, струващо си изпитанията. Искаше да се върне при това ангелско създание, да й каже, че съжалява, че я обича. И в същото това време се замисли за Кайл, който беше така твърдоглав, за да крие това прекрасно чувство от човека, който бе до него всеки ден.

- Няма ли да дигнеш? - извади го от транса Дарил.

- Сали? Мила моя... - прошепна Стан, а русият мъж се усмихна тихо, съзнавайки, че е личен разговор и се отдръпна тактично.

- Станли къде си по дяволите!? Ще се побъркам от притеснение! - заговори мило, Сали. Звука от нежния й, почти детски глас, караше Стан да се усмихва толкова широко, а в същото време тъжно. Липсваше му.

- Още малко, съкровище. Ще се върна.

- Но къде си!? Майка ти и баща ти също ги няма вкъщи! Станли, моля те... Моля те, кажи ми, че не сте се... - попита момичето, а веселата нотка в гласа й започваше да се губи все повече, отстъпвайки място на тъгата.

- Не! Не, разбира се, че не. Просто... Баща ми... Уреди почивка. Ще се върнем скоро, извинявай, че не ти казах... Извинявай и за това, че те предадох. Всъщност... Съжалявам за всичко, което ти причиних, Сали. Съжалявам, че съм такъв пълен нещастник и че не оценявам времето с теб... Сега разбирам колко много те обичам, защото... Липсваш ми. Липсваш ми всяка една минута.

- Станли, всичко наред ли е? - попита в слушалката момичето. Агентът, затвори очи бавно, усещайки как сълзите му напираха и си пое дълбоко въздух, след което отвърна спокойно:

- Да, скъпа не се тревожи.

- Говориш така, сякаш нещо се е случило...

- Не, просто исках да го знаеш. Имах нужда да ти го кажа.

- Обичам те, Станли. Независимо какво става или колко си далеч от мен, обичам те и винаги ще е така.

След прочувствения разговор с любимата си, Стан стисна очи и въздъхна тежко, прокарвайки пръсти през косата си.

- Всичко наред ли е? - попита Дарил, приближавайки се. Тъмнокосият кимна мълчаливо и зачака двамата си колеги да се върнат от стрелковата площадка. Преди това да се случи обаче от горния етаж се разнесе силния звук на затръшваща се врата, последван от добре познат мъжки глас. Кенет.

- Къде е?! Къде е сестра ми!? - крещеше момчето. Станли и Дарил се спогледаха стъписано, след което за затичаха моментално нагоре, съзирайки русия. Нямаше помен от Кени, с когото бяха свикнали. Това момче.... По-скоро същество, приличаше на разярен демон - разрошена коса, раздърпани дрехи... Дори очите му, които винаги излъчваха ведрина и топлина, сега бяха потъмняло-сини. Яростта, бушуваща във вените на момчето на му придаваше по-скоро зловещ вид, от колкото притеснен.

- Кени, Кени успокой се. Знаем къде е, просто трябва да отидем да я намерим! - опита се да го усмири Станли, отскубвайки го от хватката на двамата мъже, които го държаха. Дарил веднага се втурна да помогна, но когато съзна, че случаят е загубен, той въздъхна и каза:

- Стан трябва да го направя. Кени, съжалявам, налага се.

И последва оглушителен шамар, който по-скоро имаше за цел да бъде отрезвителното, от което се нуждаеше младежа. За щастие - подейства. Изведнъж настъпи тишина. Виковете вече не отекваха в стените, а физиономията на Кени придоби по-скоро изплашен вид, от колкото яростен.

- Тя е... Те са... Не мога да... - опита се да проговори момчето, след което не издържа и сълзите му се застичаха по алените бузи. Станли веднага усети цялата насъбрала се горчивина в колегата си и го прегърна силно, след което направи жест с глава на Дарил да повика Челси и Кайл.

- Братле, всичко ще е наред. Тестват оръжията и веднага тръгваме. Кени... Кени, погледни ме - заговори сериозно Стан, хващайки го за раменете. Той впи сините си очи в неговите - сякаш се срещаха огън и лед. Хладнокръвието, което проявяваше тъмнокосият и гнева, бушуващ у Кенет бяха способни да единствено да рушат.

- Трябва да се успокоиш, иначе няма да те допуснат. Дишай, пуши цигари, бягай, скачай, но остани на себе си! Чуваш ли ме?! Нищо не е загубено!

- Аз...

- Разбра ли какво ти казах, или искаш пак да те ударим? - затегна хватката си Стан, след което момчето кимна мълчаливо и избърса сълзите си.