The Run

Част 52

AN: Наясно съм, че историята стана доста.... Емоционално натоварена напоследък, за което се извинявам предварително, ако някой се чувства некомфортно, четейки я. :)

- Кенет, няма лесен начин да го кажем - заговори тихо Анна. Атмосферата в стаята бе толкова тежка, че можеше да се разреже с нож.

- Какво е станало!? - извика момчето, съзнавайки, че нервите му вече не издържат, а сълзите му бяха вече в очите, готови да потекат. Опасяваше се, че най-големия му кошмар, ужасът, който го караше да будува с дни, щеше да се окаже реалност.

- Кенет, вчера вечерта е получен запис, на който... - заговори мъжа, съзнавайки какво беше на път да каже. Професията му действително беше тежка, занимаваше се с менталните проблеми на хората и се натоварваше доброволно с тях, без да му мигне окото, но сега всичко беше различно. Как се казваха подобни новини!?

- Мъртва ли е? - попита Кени, дишайки тежко. Не можеше да повярва, че изрича подобно нещо. В очите му блеснаха сълзи, от които едната се търкулна по бузата му, докато стискаше двата си юмрука.

- Не - допълни Анна, което вдъхна нова, малка надежoа на момчето, но продължението го довърши. - Изнасилена е.

Кенет усети нещо, което никога не бе изпитвал. Някаква странна смесица между първична, животинска ярост и страх. Адреналинът му се качи толкова бързо, че вените му започнаха да изпъкват по ръцете, а в ума му ехтяха единствено и само последните думи на психиатъра. В този миг усети как света му се срива, сякаш пропадаше. В главата му се долавяше представата за изплашения глас на малката Катлин, виковете й за помощ, писъците и уплаха, когато онези... От друга страна мислеше за майка си и баща си, тяхната болка и разочарование, скръбта, която трябваше да понесат насила и то заради самия него. 'Глупак! Твоето бездействие е виновно! Да беше я спасил! Да беше й помогнал! Всичко е заради теб! Вината е твоя!' осъжадаше се мислено Кенет, губейки реална представа за света около себе си. Вече не бе способен да мисли трезво и единственото, което успя да направи бе да вземе пистолета си от малката масичка в хола. В момента, в който обаче се добра до оръжието, Анна и Гейбриъл веднага се намесиха и се опитаха да го откопчат от него.

- Не, Кенет, недей!

- Ще ги избия! Всичките! Ще ги убия до един! Майка ви стара, пускайте ме! Ще ги убия, разбирате ли ме!? - крещеше с все сила момчето, буйствайки. Несъзнателно русия удари Анна в корема, при което тя извика от болка, коленичейки на земята, докато Гейбриъл се опитваше да укроти побеснелия младеж.

- Кенет! Кенет, спри! - викаше мъжа, но безуспешно. Момчето не спираше да повтаря как ще убие насилниците на малката си сестричка. В този миг, Гейбриъл се обърна към Анна и извика:

- Преспивателното интермускулно! Бързо!

Жената веднага изпълни командата, въпреки силната болка в стомаха си и бързо извади от вътрешната страна на съкото си една малка спринцовка с безцветна течност в нея. В случая - силно сънотворно, което в по-големи количества, можеше да остави в безсъзнание човек за няколко часа. Гейбриъл бързо взе инжекцията, държейки все още буйния Кенет и светкавично я заби в бедрото му.

- Мамицата ти! - извика момчето, изваждайки спринцовката от себе си, но бе твърде късно. Кени усети как клепачите му натежават и не след дълго тялото му се намираше на пода.

- Мамка му... Добре ли си? - разтревожено попита Гейбриъл и се наведе до колежката си, която отвърна спокойно:

- Нищо ми няма. Мили Господи...

- Предупредиха ни, че е избухлив, но това... - констатира мъжа, поглеждайки към безжизненя МакКормик.

- Да се обадим ли на Анджела? - попита Анна, помагайки на колегата си да сложат момчето на дивана.

- Ти говори с нея, аз ще остана до него в случай, че преспивателното го отпусне - отвърна Гейбриъл, докато разтриваше дясната си ръка - тази, с която се беше борил с Кенет.