The Run

Част 63

Не след дълго дървената врата се отвори, което моментално накара Кайл да подскочи. Той веднага се изправи, приближавайки се към момичето, което изглеждаше изпито, а като за финал, държеше памук в сгъвката на лявата си ръка. Челси вдигна кафявите си очи към тези на Кайл и изведнъж почувства прилив на емоции. Идеше й да започне да плаче дали от радост, дали от страх, а може би от омразата, която изпитваше към момчето пред нея. Не, със сигурност не беше ненавист, новината, сервирана й в бялата стая, можеше да породи всяко едно друго чувство, но не и това.

- Челси... - прошепна Кайл, приближавайки се бавно с ръце, които бяха готови да я хванат.

- Как си? Как е тя? - попита загрижен приятеля й, обръщайки се към доктора. Жената се усмихна мило и отвърна:

- Добре е, замаяна е, защото... Взехме й повечко кръв. Иначе всичко е наред, грижете се за нея, агент Брофловски. Нека не пропуска хранене и...

- Добре съм! - отвърна машинално Челси и отново премести погледа си към лицето на Кайл. Тя добре знаеше кой стоеше пред нея. Човекът, който навярно съсипа из основи живота й или този, който го подреди перфектно по неволя. Челси се взираше в устните му, в очите му, в начина му на говорене, в скулите, в косата, която така обичаше... Всеки един малък детайл от него сега й се струваше като частичка от нея. В нея.

- Челси? Ей, какво става? - усмихна й се Кайл, изваждайки я от транса. Неусетно момичето бе протегнало ръце към рижавия и пръстите й се бяха вплели в неговите.

- Д-добре съм... Нищо ми няма. Стомашен вирус - излъга тя.

- Сигурна ли си? Бледа си все едно си видяла призрак - заговори той, приближавайки се към нея още повече. Челси облиза устните си и прошепна:

- Не. Как са... Къде са другите?

- Кайл! Челси, как си?- извика гласа на Станли, който дотича до тях. Блондинката моментално се обърна към момчето и се усмихна мълчаливо.

- Изплаши ни, как си? - попита я още веднъж той, прегръщайки я силно. Тя моментално се вкопчи в момчето, опитвайки се да възприеме цялата информация, която препускаше в ума й. Стан остана изненадан от жеста на привързаност към себе си и погледна учудено към Кайл, който повдигна рамене.

- Д-Добре съм... Всичко ще е наред! Ще бъде наред - прошепна момичето и не след дълго се окопити. Челси се отдръпна от Стан, поглеждайки към Дарил, който й се усмихваше тъжно и попита:

- Къде... Къде е стрелковата зала?

- О, не! Челси разбрахме се, никакъв стрес докато си... - заговори Муерзес, след което веднага замълча. Погледът на блондинката умееше да изпепелява в дадени ситуации, а тази беше една от тях. Тънката червена ивица, в която се бяха събрали устните й се размърда и заговори бавно и отсечено:

- Доктор Муерзес, благодаря за отделеното внимание, но мисля, че съм достатъчно възрастна, за да взема сама подобно решение. Лек ден?

- Аз... Лек и на вас - въздъхна жената и влезе отново в кабинета си.

- Какво беше това? - попита Дарил, облягайки се на стената.

- Разговор. На какво ти прилича? - отвърна момичето сопнато и продължи с въпросите, опитвайки се да си придаде по-уверена външност. Уви, не се получаваше. Тази нейна смяна на настроенията по-скоро будеше подозрение у момчетата, от колкото идеята, че всичко е наред.

- Само питах - въздъхна мъжа и продължи - стрелбището е надолу по коридора, втората врата вляво.

В отговор, Челси кимна и стремглаво закрачи напред, оставяйки момчетата в пълно недоумение от случилото се. Стан и Дарил се приближиха към Кайл, който инстинктивно усети идващия въпрос и отвърна, повдигайки ръце, преди да последва момичето:

- Нямам никаква идея и никакво намерение да й влизам в струята.