The Run

Част 72

2 седмици по-късно

Ню Джърси, военни гробища

- ... и нека паметта му се слави, нека името му да бъде запомнено и уважавано, нека живее вечно в сърцата на всички, събрали се тук и на другите, чиито мисли са с нас днес. Последно сбогом, Кайл Брофловски. Мир на прахта му - прочете финално свещеника и се прекръсти. Всички, събрали се в този ужасяващ ден, повториха безизразно след мъжа, изпълнявайки действията му.

Първият път, в който майки и бащи, виждаха децата си заедно. Семейството се беше събрало не за да приветства пристигането на рожбите си, а за да изпрати една от тях по вечния път на мира. Последният му път. Сякаш дори времето се бе настроило траурно - небето сивееше зловещо, прегърмявайки отвреме-навреме в далечината, а вятъра, който по принцип духаше силно по тези места, сега само напомняше за себе си с лек полъх, достатъчен да отнесе някоя и друга дума или сълза. В лицата на присъстващите не можеше да се прочете нито една емоция. Бяха каменни, безизразни, а сърцата им празни и наскърбени. Особено в това на Челси. Чувствата й бяха избледнели тотално. Оптимизмът от бременността й, сякаш се бе изпарил с човека, който погребваше в земята, но не и в себе си. По принцип веселите й кафяви очи, пълни с живот и щастие, сега бяха зачервени и сухи. Нямаше повече сили да плаче, не беше сигурна дали изобщо й бяха останали сълзи, които да остави да потекат. По същия начин се чувстваше й майката на покойника - Кейт. Тя бе хванала момичето под ръка, стискайки я до себе си. Жената изживяваше кошмара от това да погребеш дете за втори път- нещо, което никоя майка не трябваше да изпитва. Нещо, което бе повече от жестоко. С всяка изминала минута, тя се питаше къде бе сгрешила, за да може живота да я накаже така сурово. И с право! Мъката, която тровеше душата й, се изразяваше в безмълвното ридане и постоянното повтаряне, че детето й не е мъртво. 'Кайл, миличкият ми, Кайл. Моето малко момченце! Моето момченце!' бяха думи, които непрекъснато препускаха през съзнанието й, докато хората се изреждаха да оставят венци и цветя около дървения ковчег.

- Дори не се сбогувах с него. Не се сбогувах и с Чък. Кайл винаги повтаряше колко много го обича, как би дал всичко, за да е до него във всеки един момент... Е... Ето, че изпълни казаното - изплака жената, а момчетата я прегърнаха силно. Бащата на Кайл и Челси стояха отстрани, приклекнали до ковчега, сякаш така бяха по-близо до мъртвото момче. Илюзията живот. Една ужасна гавра на смъртта, шега, която имаше своя момент за кратко. Твърде кратко.

- Нали няма да го махнеш? - прошепна Кейт и вдигна тъжния си поглед към този на Челси, която неспирно се взираше в ковчега на любимия си. Тя хвана Кени по-силно за ръката, подпирайки се на него и погледна към изтерзаната жена. Челси постави ръката, с която държеше Кейт на корема си и остави няколко горчиви сълзи да се изтъркулят по белите й бузи. Тя си пое дълбоко въздух и прошепна:

- Не. Няма да... Няма да убия и последното ми, останало от него.

Когато всички се изредиха, казвайки си 'сбогом' за последен път с момчето, Челси и майка му се приближиха към ковчега, поставяйки длани на студеното дърво.