The Run

Началото

17:52

Натовареността и все още кипящия от живот делничен ден, бяха към края си. Вторник. Един приятен, топъл с лек повей вторник, който идеално контрастираше с настроението на вече уморените хора. Някои се прибираха от работа със забързана крачка, други чакаха в трафика и нетърпеливо надуваха клаксоните на колите си, сякаш щяха да тръгнат по-бързо, а трети просто бяха забили глави в телефоните си, седейки някъде. Шум, навалица, хора, умора, раздразнение и апатия бяха думите, които може би най-добре описваха втория ден от седмицата. Повечето хора тъкмо се бяха върнали от отпуска и привикваха отново към реалността на Оушън, но все пак имаше и такава част от тях, на които просто не им пукаше. Безразличието и пълната пренебрежителност към света около тях ги бяха погълнали твърде много, за да мислят и за останалите. Всеки да си гледа работата, нали така?

Точно тази мисъл много се нравеше на Челси Андерсън, студентка по Мениджмънт и бъдещ PR. Все такива едни моредни професии, разбирате ли, защото за тях винаги щеше да има желаещи. Всеки искаше да изкарва пари лесно, без особени усилия в кратък сок. На двадесет и една годишната блондика това й се струваше като рай, поради простата причина, че тя просто умееше да говори. И да пише. Майка и баща й, свестни хора, с не особено големи възможности, през целия й съзнателен живот й повтаряха как тя би станала прекрасен лектор или дипломат... Дори юрист! Челси обаче не слушаше. Смяташе всичко това за изключително скучно, безвуксно и снобарско, докато PR професията беше на мода. 'За да си успешен ти е нужно малко тарикатлък и голяма уста' беше една от фразите, които често се търкаляха между устните й в разговори, отнасящи се до бъдещето. Пък и визия не й липсваше, не беше от най-умните, но в никакъв случай не можеше да й лепнат етикет 'идиот', все пак успя да влезе в университет. Нещо, с което една трета от класа й в гимназията, не можеха да се похвалят. Не защото не успяха да се вредят от желаещи, а просто не искаха. Всички бяха твърде демотивирани деветнаседест годишни кретени, с липсващо въображение. Тя не бе една от тях. Беше добра в малко неща, но когато се захванеше с тях, никой не бе в състояние да я спре. Дори самата тя понякога, защото Челси е един много страстен човек. Всеотдаен до болка, напълно вманиячаващ се в ситуации, хора и проблеми. Може би точно тези нейни, на пръв поглед, похвални качества й бяха докарали неврастенията, която бе развила едва на шестнадесет години. Тогава момичето се увличаше твърде много по това как изглежда, колко е наддала след поредното 'празно' хранене и започна да следи различни диетолози и техните блогове. Не че разбираше нещо от това, което бе написано там, защото специалистите боравеха с термини като 'липса на лизин' и 'пернициознна анемия', но за нея бяха важни резултатите и разбира се, менюто, което те бяха пуснали сводобно в сайта си, без предупредителна статия за това как и кой може да ограничи или увеличи консумацията на определен тип храни. Разбирате вече за какви 'специалисти' става дума. Това й докара нощи на инсомния, нестихваща жажда за кофеин и поястонно нервиране, което до болка тревожеше родителите й, до момента в който Андерсън не предприеха мерки и я заведоха на психолог. Оттам, стана ясно, че момичето не само се е подлагало със седмици на напълно нездравословна и дори опасна диета, но и е намалила нивата на бели кръвни клетки в тялото си.

И така, можем да говорим много за този колоритен персонаж - Челси, но би било добре да разбрем какво се случва в настоящето с нея.

Сигналът за излизане от кабинетите най-накрая прозвуча в целия университет.

- Мамка ви и без това нищо не вдявам, сега и проекти искате - ядосваше се Каролайн. Беше приятно момиче, ако не й попадаш в струята, докато се изнервяше ту на професорите, ту на ранното ставане. Някъде там беше златната среда, в която имаше шанс да се промушиш, ако не изглеждаш твърде отвеяно. Много условности за едното момиче, не си струва.

- Защо записа мениджмънт тогава? - попита я Челси, прибирайки си химикалката в чантата. Брюнетката завъртя очи, изпуфтя с досада и отвърна:

- За да може най-накрая нашите да спрат да ми мрънкат, че не правя нищо с живота си. И без т'ва преди да влезна тук, баща ми щеше да ми откъсне главата, затова че изчуках един от колегите му. Така го компенсирам.